насилва, тогава можеш да решиш да се присъединиш към мен, ако все още искаш. Но не и защото си уплашена. Няма да направиш това насила.
— Карлайл обеща — промърморих, противно на навиците си. — След завършването.
— Не и докато не си готова — каза той със сигурен глас. — Определено не и докато се чувстваш застрашена.
Не отговорих. Нямах сили да споря, изглежда не можех да намеря задължението си в този момент.
— Ето — той ме целуна по челото. — Няма за какво да се тревожиш.
Засмях се с треперещ смях.
— Нищо, освен неизбежна гибел.
— Довери ми се.
— Вярвам ти.
Все още гледаше лицето ми и чакаше да се успокоя.
— Може ли да те питам нещо? — попитах.
— Каквото и да е.
Поколебах се, хапейки устна и после зададох различен въпрос от този, който ме тревожеше.
— Какво ще купя на Алис за завършването?
Той се подсмихна.
— Изглежда щеше да ни вземеш и на двамата концертни билети…
— Вярно! — бях толкова облекчена, че почти се усмихнах. — Концертът в Такома. Видях обява във вестника миналата седмица и си помислих, че ще би ви харесало, понеже казахте, че дискът е бил добър.
— Чудесна идея. Благодаря.
— Надявам се, че билетите не са продадени.
— Важно е, че си помислила. Би трябвало да знам.
Въздъхнах.
— Нещо друго искаше да ме питаш — рече той.
Намръщих се.
— Добър си.
— Упражнявах се да разчитам по лицето ти. Питай ме.
Затворих очи и се облегнах на него, скривайки лицето си в гърдите му.
— Ти не искаш да бъда вампир.
— Не, не искам — каза меко той и почака за още. — Това не е въпрос — напомни той след миг.
— Ами… безпокоях се за… защо мислиш така.
— Безпокояла си се? — каза той с изненада.
— Би ли ми казал защо? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми?
Той се поколеба за минута.
— Ако отговоря, ще ми обясниш ли после въпроса си?
Кимнах, лицето ми все още скрито.
Той си пое дълбоко въздух преди да отговори.
— Можеше да живееш много по-добре, Бела. Знам, че вярваш, че имам душа, но аз не съм изцяло убеден в това и да рискувам твоята… — той поклати бавно глава. — За мен да позволя това — да те оставя да станеш такава, какъвто съм аз, за да не те загубя никога — е най-егоистичното нещо, което мога да си представя. Искам го повече от всичко, но за себе си. За теб, искам много повече. Да те оставя да го направиш, това си е чисто престъпление. Това би било най-егоистичното нещо, което ще направя, дори да живея вечно. Ако имаше някакъв начин да стана човек заради теб, на каквато и да е цена, бих го направил.
Стоях неподвижна, асимилирайки това.
Едуард смяташе, че е егоист.
Усетих как усмивката бавно се разтяга по лицето ми.
— Значи… не е защото се страхуваш, че няма… да ме харесваш толкова, когато се променя — когато не съм мека и топла и не мириша така? Наистина ли искаш да останеш с мен, независимо в какво се превърна?
Той издиша остро.
— Тревожеше се, че нямаше да те харесвам? — попита той. И още преди да отговоря, той се смееше. — Бела, за сравнително интуитивен човек можеш да си толкова глупава!
Знаех, че той ще го помисли за глупаво, но все пак бях облекчена. Ако той наистина ме искаше, щях да мина през всичко… някак. Егоист изведнъж ми започна да ми звучи като много красива дума.
— Не мисля, че осъзнаваш колко по-лесно би било за мен, Бела — каза той, хумористичната нотка все още звучеше в гласа му — когато не трябва да се концентрирам непрекъснато над това да не те убия. Разбира се, ще има неща, които ще ми липсват. Това например…
Той ме погледна в очите като помилва бузата ми и почувствах как кръвта ми внезапно оцвети кожата ми.
Той се засмя нежно.
— И звукът на сърцето ти — продължи той, по-сериозен, но още леко усмихнат. — Това е най-важният звук в живота ми. Толкова съм свикнал с него сега, че кълна се, бих го разпознал от километри. Но нито едно от тези неща няма значение. Това — каза той, вземайки лицето ми в ръце. — Ти. Това искам да запазя. Винаги ще бъдеш моята Бела, просто ще бъдеш малко по-здрава.
Въздъхнах и затворих очи от задоволство, подпряна на ръцете му.
— Сега ще ми отговориш ли ти на един въпрос? Цялата истина, без да щадиш чувствата ми? — попита той.
— Разбира се — отговорих веднага, очите ми се отвориха в изненада. Какво ли би искал да знае?
Той каза бавно думите.
— Не искаш да ми бъдеш съпруга.
Сърцето ми спря и после задумка като след спринт. Студена пот изби на врата ми и ръцете ми се вледениха.
Той чакаше, гледайки и слушайки реакцията ми.
— Това не е въпрос — прошепнах най-накрая.
Той погледна надолу, миглите му оставяха дълги сенки по скулите му и пусна лицето ми, за да вдигне ледената ми лява ръка. Игра си с пръстите ми докато заговори.
— Безпокоях се защо се чувстваш така относно това.
Опитах се да преглътна.
— И това не е въпрос — прошепнах.
— Моля те, Бела?
— Истината? — попитах, изговаряйки беззвучно думите.
— Разбира се. Мога да я понеса, каквато и да е.
Поех си дълбоко дъх.
— Ще ми се смееш.
Очите му светнаха срещу моите учудено.
— Ще се смея? Това не мога да си го представя.
— Ще видиш — промърморих аз и въздъхнах. Лицето ми премина от бяло в алено при внезапния пламък на огорчение. — Добре, хубаво! Сигурна съм, че това ще ти прозвучи като някаква голяма шега, но наистина! Просто е толкова… толкова… толкова неудобно! — признах аз и отново скрих лице в гърдите му.
Настъпи кратка пауза.
— Не те разбирам.
Вдигнах глава и го погледнах, смущението ме караше да се бунтувам.
— Не съм такова момиче, Едуард! Такова, което се жени веднага след като завърши гимназия като някоя малка провинциалистка, която е забременяла от приятеля си! Знаеш ли какво биха си помислили хората? Осъзнаваш ли кой век е? Хората не се женят просто на 18! Не и умните хора, отговорните и зрелите! Няма
