Потреперих.
Да, със сигурност трябва да съм сънувала, че Едуард беше казал нещо добро за Хийтклиф. И тази страница вероятно не беше същата, която той бе чел. Книгата можеше да падне и да се отвори на която и да е друга страница.
12. ВРЕМЕ
— Имах видение… — започна Алис със зловещ тон.
Едуард се опита да я сръга в ребрата с лакът, но тя спокойно го избегна.
— Хубаво — измърмори тя недоволно. — Едуард ме кара да го направя. Но наистина имах видение, че ще бъдеш много по-трудна, ако те изненадам.
Вървяхме към колата след училище и изобщо си нямах представа за какво говори тя.
— Превод? — попитах аз.
— Не се прави на бебе за това. Без внезапни избухвания.
— Сега вече съм уплашена.
— Значи ти, исках да кажа ние, ще правим парти за завършването. Не е нещо особено. Нищо, заради което да откачиш. Но видях, че щеше да откачиш, ако те бях изненадала — тя се отклони танцувално от пътя, след като Едуард се протегна да й разроши косата — и Едуард каза, че трябва да ти кажа. Но няма да е нищо особено. Обещавам.
Въздъхнах тежко.
— Има ли някакъв смисъл изобщо да споря?
— Никакъв.
— Добре, Алис. Ще бъда там. И ще мразя всяка минута от това парти. Обещавам.
— Това е смисълът! Между другото, подаръкът много ми харесва. Наистина не трябваше.
— Алис, не съм го купила!
— О, знам. Но ще го купиш.
Напрегнах панически мозъка си, опитвайки се да си спомня какво изобщо бях решила да й взема за завършването, че тя да го е видяла.
— Невероятно — промърмори Едуард. — Как може някой толкова дребен да бъде толкова досаден?
Алис се засмя.
— Талант!
— Не можа ли да изчакаш няколко седмици, за да ми кажеш? — попитах кисело. — Сега само ще се притеснявам по-дълго.
Алис ми се намръщи.
— Бела — каза бавно тя. — Знаеш ли кой ден е днес?
— Понеделник?
Тя извъртя очи.
— Да. Понеделник е… четвърти. — Тя ме хвана за лакътя, завъртя ме наполовина обратно по пътя и посочи към голям жълт плакат, залепен на вратата на салона. Там, с ясни черни букви, беше датата на завършването. Точно една седмица от днес.
— Четвърти? Четвърти юни? Сигурни ли сте?
Нито един от двамата не отговори. Алис само поклати тъжно глава, правейки се на разочарована, а веждите на Едуард се повдигнаха.
— Не може да бъде! Как е станало това? — опитах се да преброя обратно в главата си, но не можех да разбера къде бяха изчезнали тези дни.
Почувствах се сякаш някой ми беше огънал краката. Седмиците на напрежение, тревоги… някак по средата между всичките ми обсебености за времето, самото то беше изчезнало. Времето ми за разясняване, за планове, просто се изпари. Нямах време. А не бях готова.
Не знаех как да го направя. Как да се сбогувам с Чарли и Рене… с Джейкъб… с човешкия живот.
Знаех точно какво искам, но внезапно бях ужасена да си го получа.
На теория, бях неспокойна, дори нетърпелива, да заменя смъртността с безсмъртност. Все пак, това беше ключът към вечния живот с Едуард. Но от друга страна беше фактът, че бях преследвана от знайни и незнайни личности. Предпочитах да не стоя така безпомощна и вкусна, чакайки някой от тях да ме хване.
На теория, всичко това имаше смисъл.
Но на практика… да бъда човек беше всичко, което познавах. Бъдещето зад това беше голяма тъмна бездна, която нямаше да познавам докато не се хвърлех в нея.
Това обикновено знание, днешната дата — която беше толкова очевидна, че би трябвало да съм я потискала подсъзнателно — направи крайния срок, от който нетърпеливо отброявах оставащите дни, да изглежда като дата за стрелба на открит огън.
По неясен начин, усещах само как Едуард ми отваря вратата на колата, как Алис говори от задната седалка, как дъждът барабани по предното стъкло. Едуард изглежда осъзна, че съм там само телом, но не опита да ме извади от разсеяния ми унес. Или може би опита, но аз просто пропуснах да забележа.
Пристигнахме пред къщата ми, където Едуард се излегна на дивана и ме придърпа до себе си. Гледах през прозореца, през светлата сива мъгла и се опитвах да открия къде беше избягала решителността ми. Защо се паникьосвах сега? Знаех, че наближава. Защо трябваше да ме плаши, когато почти беше дошло?
Не знам колко дълго ме остави Едуард да гледам мълчаливо през прозореца. Но дъждът изчезваше в тъмнина, когато той вече не издържа.
Постави студените си ръце върху двете страни на лицето ми и фиксира златните си очи върху моите.
— Би ли ми казала, моля те, какво си мислиш? Преди да полудея?
Какво можех да му кажа? Че съм страхливка? Затърсих се за думите.
— Устните ти са бели. Говори ми, Бела.
Издишах тежко. Колко ли дълго си задържах дъха?
— Датата ме свари неподготвена — прошепнах. — Това е всичко.
Той изчака, лицето му изразяваше тревога и скептицизъм.
Опитах се да обясня.
— Не съм сигурна какво да правя… какво да кажа на Чарли… какво да кажа… как да… — гласът ми се изгуби.
— Не е заради партито?
Смръщих се.
— Не. Но благодаря, че ми напомни.
Дъждът се усилваше, докато той разгадаваше лицето ми.
— Не си готова — прошепна той.
— Готова съм — излъгах незабавно, рефлексна реакция. Знаех, че той не ми е повярвал, затова поех дълбоко въздух и казах истината. — Трябва да съм.
— Не трябва да си нищо.
Можех да усетя паниката, изплуваща в очите ми, когато назовах причините.
— Виктория, Джейн, Кай, който и да е бил в стаята ми…!
— И всички са причини да почакаш.
— Но в това няма смисъл, Едуард!
Той притисна ръцете си по-силно в лицето ми и заговори бавно и предпазливо.
— Бела. Не всеки от нас е имал избор. Видяла си какво е причинило това… особено на Розали. Всички сме се борили, опитвайки да се помирим със себе си, с нещо, над което вече нямахме контрол. Няма да допусна това да се случи и с теб. Ти ще имаш избор.
— Вече съм направила избора си.
— Няма да преминеш през това само защото над главата ти тегне опасност. Ние ще се погрижим за проблемите и ще се погрижим за теб — обеща той. — Когато преминем през това, когато нищо не те
