— Ииих! Отвратително, Джейк! — оплаках се аз, като отскочих от него и го зашлевих точно както бих направила, ако беше човек. Той се отдръпна от мен и задавеният му лай очевидно беше смях.
Избърсах лицето си с ръкава на блузата си, неспособна да не се смея с него.
Точно тогава осъзнах, че всички ни гледаха — Кълънови и върколаците — Кълънови бяха с объркани и някак отвратени изражения. Беше трудно да разчета израженията на вълците. Помислих си, че Сам изглежда нещастен.
И ето че стигнах и до Едуард, настръхнал и очевидно разочарован. Разбрах, че е очаквал напълно различна реакция от моя страна. Например да изпищя и да избягам ужасена.
Джейкъб отново издаде приличащия на смях звук.
Останалите вълци се отдръпваха, без да свалят очи от Кълънови, докато си отиваха. Джейкъб застана до мен, наблюдавайки ги как си тръгват. Съвсем скоро, те изчезнаха в мрачната гора. Само двама се поколебаха между дърветата, гледайки Джейкъб, стойките им излъчваха загриженост. Едуард въздъхна и, игнорирайки Джейкъб, дойде и застана от другата ми страна, хващайки ръката ми.
— Готова ли си за тръгване? — попита ме той.
Преди изобщо да съм отговорила, той вече гледаше към Джейкъб през мен.
— Още не съм проучил всички детайли — каза той, отговаряйки на въпрос от мислите на Джейкъб.
Вълкът-Джейкъб издаде сърдит звук.
— По-сложно е от това — каза Едуард. — Не се тревожи; ще се погрижа да е в безопасност.
— За какво говорите? — попитах аз.
— Просто обсъждаме стратегия — рече Едуард.
Главата на Джейкъб се извъртя и повдигна, гледайки лицата ни. И изведнъж той хукна към гората. Докато се отдалечаваше, забелязах за пръв път квадратно парче сгънат черен плат, вързан за задния му крак.
— Почакай — повиках аз, ръката ми се протегна автоматично, за да го хвана. Но той изчезна сред дърветата за секунди, а другите двама го последваха.
— Защо си тръгна? — попитах аз засегната.
— Ще се върне — каза Едуард. Той въздъхна. — Иска да може сам да говори.
Гледах края на гората, където Джейкъб беше изчезнал, отново подпряна на Едуард. Бях на ръба на сгромолясването от умора, но се борех.
Джейкъб отново изникна, този път на два крака. Широките му гърди бяха голи, косата му — сплъстена и рошава. Носеше само чифт черни износени дънки, ходеше бос по студената земя. Сега беше сам, но подозирах, че приятелите му се мотаеха някъде сред дърветата, невидими.
Не му отне много да прекоси полето, макар че заобиколи Кълънови отдалеч, които стояха в полукръг и си говореха тихо.
— Добре, кръвопиецо — каза Джейкъб, когато беше на няколко крачки от нас, очевидно продължаваше разговора, който бях пропуснала. — Какво му е толкова сложното?
— Трябва да обмисля всяка възможност — каза Едуард невъзмутим. — Ами ако някой се отърве от теб?
Джейкъб изсумтя при мисълта.
— Добре, тогава я остави в резервата. Ще накараме Колин и Брейди да останат. Ще бъде в безопасност там.
Намръщих се.
— За мен ли говорите?
— Просто искам да знам какво мисли да прави той с теб по време на битката — обясни Джейкъб.
— Да прави с мен?
— Не можеш да останеш във Форкс, Бела — гласът на Едуард бе успокояващ. — Те знаят къде да те търсят там. Ами ако някой ни се изплъзне и се промъкне?
Стомахът ми се сви и кръвта се отдръпна от лицето ми.
— Чарли? — задавих се аз.
— Ще бъде с Били — бързо ме увери Джейкъб. — Ако трябва, баща ми ще убие, за да го докара там. Може би няма да е нужно чак толкова. Ще бъде тази събота, нали? Има мач.
— Тази събота? — попитах аз, а главата ми се завъртя. Не бях на себе си, за да контролирам случайните си мисли. Смръщих се на Едуард. — Е, по дяволите! Подаръкът ти за завършването отива на вятъра!
Едуард се засмя.
— Важен е жестът — напомни ми той. — Можеш да дадеш билетите на някой друг.
Вдъхновението дойде бързо.
— Анджела и Бен — реших веднага. — Това поне ще ги държи далеч от града.
Той ме помилва по бузата.
— Не можеш да евакуираш всички — каза той с нежен глас. — Скриването ти е просто предпазна мярка. Казах ти — няма да имаме проблем сега. Те няма да са достатъчно, че да ни оставят заети дълго време.
— А какво за скриването й в Ла Пуш? — прекъсна ни Джейкъб нетърпеливо.
— Била е на прекалено много места — каза Едуард. — Оставила е много следи там. Алис вижда само млади вампири, дошли да ловуват, но очевидно някой ги е създал. Някой много по-опитен стои зад това. Който и да е той… — Едуард направи пауза, за да ме погледне — … или тя, всичко това би могло да действа само като отвличане на вниманието. Алис ще види, ако той реши да се появи, но може и да сме заети, когато вземе това решение. Може би някой разчита на това. Не мога да я оставя някъде, където е била често. Тя трябва да бъде трудна за намиране, просто за всеки случай. Ще бъде далеч от обсега на битката, но няма да рискувам.
Гледах Едуард, докато той обясняваше, а на челото ми се появи бръчица. Той потупа леко ръката ми.
— Просто съм прекалено предпазлив — обеща той.
Джейкъб посочи към дълбоката гора на изток от нас, към огромните широки Олимпийски планини.
— Тогава я скрий тук — предложи той. — Има милиони възможности — все места, в които някой от нас би могъл да пристигне за броени минути, ако има нужда.
Едуард поклати глава.
— Миризмата й е прекалено силна, а комбинирана с моята, определено ще е съвсем ясно доловима. Дори и да я нося, пак ще оставим следи. Нашите следи са навсякъде в района, но в съединение с миризмата на Бела, ще привлече вниманието им. Не сме съвсем сигурни по кой път ще поемат, защото и те не знаят още. Ако попаднат на миризмата й преди да са ни открили…
И двамата направиха физиономии едновременно, а веждите им се смръщиха.
— Виждаш трудностите.
— Трябва да има начин това да проработи — промърмори Джейкъб. Той хвърли поглед на гората, свивайки устни.
Олюлях се на краката си. Едуард ме хвана с ръка през кръста, придърпвайки ме по-близо до себе си и поемайки част от теглото ми.
— Трябва да те заведа у вас — изтощена си. А и Чарли ще се събуди скоро…
— Почакай малко — каза Джейкъб, завъртайки се обратно към нас със светнали очи. — Миризмата ми ви отвращава, нали?
— Хмм, не е зле — Едуард бе направил две крачки напред. — Възможно е. — Той се обърна към семейството си. — Джаспър?
Джаспър погледна любопитно. Той се приближи заедно с Алис, ходеща на една крачка зад него. Лицето й отново беше обезсърчено.
— Добре, Джейкъб — кимна му Едуард.
Джейкъб се обърна към мен със странна смесица от чувства, изразени по лицето му. Той беше много развълнуван от какъвто и да беше планът, но също така беше тревожно близо до враговете-съюзници. И ето че беше мой ред да се притесня, когато той протегна ръце към мен. Едуард пое дълбоко дъх.
— Ще проверим дали ще успея да объркам миризмата ти достатъчно, че да скрием следите ти — обясни Джейкъб.
