Сякаш отникъде, тя бе върху гърба на Джаспър, устните й върху врата му.
— Хванах те — каза тя и го целуна по шията.
Джаспър се подсмихна, клатейки глава.
— Ти наистина си едно плашещо малко чудовище.
Вълците отново започнаха да мърморят. Този път звукът беше предпазлив.
— Добре е да се научат на малко уважение — промърмори Едуард развеселено. После заговори по- силно. — Мой ред е.
Той стисна ръката ми преди да я пусне.
Алис дойде до мен, заемайки мястото му.
— Страхотно, нали? — попита тя самодоволно.
— Да — съгласих се аз, без да откъсвам поглед от Едуард, докато той се приближаваше безшумно към Джаспър, движенията му бяха гъвкави и бдителни като на пантера.
— Държа те под око, Бела — прошепна внезапно тя, тонът на гласа й бе толкова нисък, че едва я чувах, макар че устните й бяха до ухото ми.
Погледът ми блесна към нея и после обратно към Едуард. Той беше изцяло съсредоточен върху Джаспър, като и двамата маневрираха при скъсяването на дистанцията.
Изражението на Алис беше изпълнено с укор.
— Ще го предупредя, ако плановете ти внезапно изчезнат — заплаши тя със същия нисък шепот. — Не би ни помогнала като се поставиш сама в опасност. Мислиш ли, че някой от тях би се отказал, ако ти умреш? Те все пак биха се били, всички бихме се били. Не можеш да промениш нищо, затова просто бъди добра, става ли?
Направих гримаса и се опитах да я игнорирам.
— Наблюдавам — повтори тя.
Сега Едуард беше близо до Джаспър, а тази битка бе по-еднообразна и от другите. Джаспър имаше векове опит, който му даваше преднина, и се опитваше да действа инстинктивно колкото може, но мислите му винаги му отнемаха частица от секундата преди да действа. Едуард бе малко по-бърз, но движенията, които Джаспър използваше, му бяха непознати. Те се приближаваха един към друг отново и отново, но нито един не можеше да вземе предимство, инстинктивно ръмжене избухваше от време на време. Беше трудно да гледаш, но още по-трудно да погледнеш встрани. Движеха се прекалено бързо, за да мога наистина да разбера какво правят. От време на време ярките очи на вълците грабваха вниманието ми. Имах чувството, че вълците разбираха това повече от мен — може би повече отколкото трябваше.
Накрая, Карлайл прочисти гърлото си.
Джаспър се засмя и отстъпи назад. Едуард се изправи и му се ухили.
— Обратно на работа — съгласи се Джаспър. — Ще теглим жребий.
Всички опитаха по ред, Карлайл, после Розали, Есме и отново Емет. Гледах разногледо през миглите си, свита от страх, когато Джаспър атакува Есме. Тази схватка бе най-трудната за гледане. После той намали скоростта си, макар и все още не достатъчно, за да мога аз да разбера движенията му, и даде повече инструкции.
— Виждате ли какво правя тук? — питаше той. — Да, точно така — окуражаваше ги. — Концентрирайте се върху страните им. Не забравяйте къде ще бъде целта им. Продължавайте да се движите.
Едуард винаги беше съсредоточен, наблюдаваше и слушаше това, което другите не можеха да чуят и видят. Очите ми натежаха и стана по-трудно да ги следя. От известно време не можех да спя добре и сега вече се натрупваха дългите 24 часа от последния път, когато бях спала. Наклоних се срещу Едуард и притворих очи.
— Почти приключваме — прошепна той.
Джаспър потвърди това, обръщайки се за пръв път към вълците, изражението му отново показваше, че му е неудобно.
— И утре ще правим това. Моля, чувствайте се добре дошли да наблюдавате отново.
— Да — отговори Едуард с хладния глас на Сам. — Ще бъдем тук.
После Едуард въздъхна, помилва ме по ръката и се отдалечи от мен. Той се обърна към семейството си.
— Глутницата смята, че ще е хубаво да бъдат запознати с миризмите ни, за да не направят грешка по- късно. Ако можем да стоим неподвижно, за тях би било по-лесно.
— Разбира се — каза Карлайл на Сам. — От каквото имате нужда.
Навъсен и гърлен тътен се разнесе от глутницата, когато всички те станаха на крака.
Очите ми отново бяха отворени широко, а изтощението — забравено.
Дълбокото черно на нощта току-що бе започнало да изчезва — слънцето огряваше леко облаците, макар че хоризонтът още не бе ясен, бе все още далеч зад планините. Когато вълците се приближиха, вече бе възможно да различа форми… цветове.
Сам стоеше на лидерското място, разбира се. Невероятно огромен, черен като непрогледен мрак, той беше като чудовище, излязло от кошмарите ми — буквално; след първия път, когато бях видяла Сам и другите на поляната, те бяха участвали в лошите ми сънища повече от един път.
Сега, когато можех да ги видя всички, да сравня широките тела с всеки чифт очи, ми изглеждаше, че бяха повече от десет. Глутницата ставаше непреодолима.
С периферното си зрение видях, че Едуард ме наблюдаваше, като внимателно изучаваше реакцията ми.
Сам се приближи до Карлайл, отпред, където той стоеше, а огромната глутница беше плътно зад него. Джаспър се напрегна, но Емет, от другата страна на Карлайл, се усмихваше спокойно.
Сам подуши Карлайл, изглежда потрепна, когато го направи. После премина към Джаспър. Очите ми пробягаха по бдителния полукръг от вълци. Бях сигурна, че мога да позная някои от новите попълнения. Имаше един светлосив вълк, който беше много по-малък от другите, козината отзад по врата му бе щръкнала от отвращение. Имаше и още един, с цвят на пустинен пясък, който изглеждаше длъгнест и некоординиран до другите. Пясъчният вълк нададе нисък вой, когато придвижващият се Сам го остави изолиран между Карлайл и Джаспър.
Спрях се на вълка точно зад Сам. Козината му беше червеникавокафява и по-дълга от на другите, рунтава в сравнение с тях. Той беше висок почти колкото Сам, което го правеше втория по-големина в групата. Позата му беше случайна, някак изразяваща безгрижие над това, което другите очевидно смятаха за истинско мъчение.
Огромният червеникавокафяв вълк изглежда усети, че го гледам и погледна към мен с познати черни очи.
И аз го погледнах, опитвайки се да повярвам на това, което вече знаех. Усещах как учудването и очарованието се изписват на лицето ми.
Муцуната на вълка зейна, оголвайки зъбите му. Това може би трябваше да е плашещо изражение, като изключа това, че езикът му се провеси от едната страна на устата, изкривила се във вълча усмивка.
Изкикотих се.
Ухилената усмивка на Джейкъб, ограждаща острите му зъби. Той напусна мястото си в редицата, пренебрегвайки погледите на глутницата му, които го проследиха. Той притича пред Едуард и Алис, за да застане на около две крачки от мен. Спря там, а погледът му светкаше към Едуард.
Едуард остана неподвижен като статуя, очите му все още преценяваха реакцията ми.
Джейкъб се приведе напред и наклони главата си, така че лицето му да не е по-високо от моето и ме гледаше преценяващо точно като Едуард.
— Джейкъб? — ахнах аз.
Ръмжащият отговор, излизащ от огромните му гърди, прозвуча като кикот.
Протегнах ръка с леко треперещи пръсти и докоснах червеникавокафявата козина по лицето му.
Черните очи се затвориха и Джейкъб положи огромната си глава в ръката ми. От гърлото му се разнесе вибриращо бучене.
Козината му беше едновременно мека, груба и топла на допир. Прокарах любопитно пръсти през нея, проучвайки я и поглаждайки я по врата му там, където цветът ставаше по-тъмен. Не бях осъзнала колко се бях приближила и без предупреждение, внезапно Джейкъб облиза лицето ми от брадичката до челото.
