Когато стигнахме до голямото открито поле, семейството му беше там, говореха си небрежно, бяха спокойни. Бумтящият смях на Емет отекваше в огромното пространство от време на време. Едуард ме пусна долу и се отправихме ръка за ръка към тях.
Отне ми известно време, защото беше много тъмно, луната се беше скрила зад облаците, но осъзнах, че бяхме на бейзболното игрище. Беше същото място, където, преди повече от година, на онази първа прекрасна вечер със семейство Кълън, бяхме прекъснати от Джеймс и неговата група. Беше странно да бъда тук отново — сякаш това събиране нямаше да бъде нормално, докато Джеймс, Лорън и Виктория не се присъединяха към нас. Но Джеймс и Лорън никога нямаше да се върнат. Това нещо нямаше да бъде повторено. Може би тази закономерност вече бе нарушена.
Да, някой беше нарушил тази тяхна закономерност. Дали беше възможно Волтури да са се съобразили с този фактор?
Съмнявах се.
Виктория винаги ми беше приличала на някаква природна сила — като ураган, приближаващ се към брега в права линия — неизбежна, непреклонна, но предсказуема. Може би беше грешно да я ограничавам така. Тя би трябвало да е способна да се приспособява.
— Знаеш ли какво си мисля? — попитах Едуард.
Той се засмя.
— Не.
И аз почти се усмихнах.
— Какво си мислиш?
— Мисля, че всичко е свързано. Не само двете, а даже и трите.
— Не те разбирам.
— Откакто ти се върна се случиха три лоши неща. — Започнах да ги изброявам на пръсти. — Новосъздадените в Сиатъл. Непознатият в стаята ми. И — на първо място от всичките — Виктория се върна да ме търси.
Очите му се присвиха, докато обмисляше казаното.
— Защо мислиш така?
— Защото съм съгласна с Джаспър — Волтури обичат правилата си. А и те биха свършили работата по- добре. — Щях да съм вече мъртва, ако такава ме искаха, добавих наум. — Помниш ли когато преследваше Виктория миналата година?
— Да — той се смръщи. — Не се справих много добре с това.
— Алис каза, че си бил в Тексас. Последва ли я там?
Веждите му се събраха в една.
— Да. Хмм…
— Разбираш ли, тя може да е взела идеята оттам. Но не знае какво прави и затова новосъздадените са извън контрол.
Той започна да клати глава.
— Само Аро знае как точно действат виденията на Алис.
— Аро знае най-добре, но няма ли Таня и Ирина и останалите от приятелите ви Денали да знаят достатъчно? Лорън е живял с тях доста време. И щом още е бил достатъчно приятелски настроен към Виктория, за да й прави услуги, защо да не е могъл да й каже всичко, което знае?
Едуард се намръщи.
— Виктория не е била в стаята ти.
— Тя не може ли да завързва нови приятелства? Помисли, Едуард. Ако Виктория е тази, която прави всичко това в Сиатъл, тогава е завързала доста нови приятелства. Създала ги е.
Той го обмисли, на челото му се бе появила бръчка от концентрацията.
— Хмм — каза накрая той — възможно е. Все още мисля, че най-вероятно са Волтури… Но теорията ти — има нещо в нея. Характерът на Виктория. Теорията ти отговаря напълно на нейния характер. Тя ни показа забележителната дарба за самоопазване още от самото начало — може би това е талантът й. Във всеки случай, това не бе я поставило в никаква опасност от нас, ако стои в сянка и остави новосъздадените да опустошат всичко тук. Нито пък в малка опасност от Волтури. Може би разчита на това ние да победим накрая, макар и със сигурност със тежки жертви от наша страна. Но да не останат оцелели от малката й армия, които да свидетелстват срещу нея. Всъщност — продължи той, премисляйки нещата — ако има оцелели, бих се обзаложил, че планира да ги унищожи собственоръчно… Хмм. Все пак трябва да е имала поне един приятел, който да е бил малко по-зрял. Нито един новосъздаден не би оставил баща ти жив…
Той се мръщеше напосоки за един дълъг миг и после внезапно ми се усмихна, връщайки се от унеса си.
— Определено е възможно. Въпреки това трябва да сме подготвени за всичко, докато не узнаем със сигурност. Днес си доста проницателна — добави той. — Впечатляващо.
Въздъхнах.
— Може би е просто резултат от реагирането ми на това място. Чувствам се сякаш тя е съвсем близо… сякаш сега ме вижда.
Мускулите на челюстта му се стегнаха при мисълта.
— Тя никога няма да те докосне, Бела — каза той.
Въпреки думите му, очите му се плъзнаха внимателно по тъмните дървета. Докато претърсваше в сенките им, по лицето му премина най-странното изражение. Устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите му, а очите му светнаха със странна светлина — дива, свирепа надежда.
— Дотогава няма да й позволя дори да те приближи — промърмори той. — Виктория или който и да е друг, който иска да ти навреди. Бих искал сам да сложа край на това. Да приключа собственоръчно с това този път.
Потреперих при свирепото желание в гласа му и стиснах пръстите му още по-здраво, като ми се искаше да съм достатъчно силна, че да задържа ръцете ни така завинаги.
Почти бяхме стигнали до семейството му и забелязах за първи път, че Алис не изглеждаше толкова оптимистично настроена като другите. Тя стоеше малко настрани, гледаше как Джаспър разтяга ръцете си, сякаш загряваше с някакво упражнение, устните й се бяха свили нацупено.
— Нещо не е наред с Алис ли? — прошепнах аз.
Едуард се подсмихна, беше отново себе си.
— Върколаците са на път и тя не може да види нищо, което може да се случи сега. Чувства се некомфортно, когато е „сляпа“.
Алис, макар че бе най-далече от нас, чу ниския му глас. Тя погледна нагоре и му се изплези. Той се засмя отново.
— Здрасти, Едуард — поздрави го Емет. — Хей, Бела. Той ще те остави ли да се упражняваш и ти?
Едуард изохка.
— Моля те, Емет, не й давай такива идеи.
— Кога ще дойдат гостите ни? — Карлайл попита Едуард.
Едуард се съсредоточи за момент и после въздъхна.
— След минута и половина. Но ще трябва да превеждам. Не ни се доверяват достатъчно, че да преминат в човешката си форма.
Карлайл кимна.
— Това е трудно за тях. Благодарен съм, че идват изобщо.
Зяпнах Едуард с ококорени очи.
— Идват като вълци?
Той кимна, предпазлив заради реакцията ми. Преглътнах веднъж, спомняйки си двата пъти, когато бях виждала Джейкъб във върколашката му форма — първия път на поляната с Лорън, втория — на горската пътека, когато Пол ми се ядоса… И двата спомена бяха страшни. Странен блясък се появи в очите на Едуард, като че ли нещо му бе хрумнало, нещо, което не беше съвсем неприятно. Той бързо се обърна, преди да съм видяла нещо друго, към Карлайл и останалите.
— Подгответе се — те се крият от нас.
