притиснали в ъгъла във всякакъв смисъл.
— Каквото знаеш тогава!
Те всички скръстиха ръце пред гърдите си в един и същи момент. Беше малко забавно, но по-скоро заплашително.
— Алис! — изписуках с облекчение.
Тя ме погледна точно, когато извиках името й, въпреки баса, който би трябвало да е заглушил гласа ми. Помахах й пламенно и наблюдавах лицето й, когато премина покрай трите върколака. Очите й бяха строги, но преди реакцията, лицето й беше пълно със напрежение и страх.
Джейкъб, Куил и Ембри се дръпнаха далеч от нея с неспокойни изражения. То постави ръката си около китката ми.
— Трябва да поговорим! — тя прошепна в ухото ми.
— Ъ, Джейк, ще се видим по-късно… — казах, докато минавахме покрай тях.
Джейкъб протегна дългата си ръка за да блокира пътя ни, поставяйки ръката си на стената.
— Хей, не толкова бързо!
Алис го погледна, очите й бяха широко отворени и скептични.
— Извини ме?
— Кажи ни какво става? — поиска той.
Джаспър се появи внезапно от нищото. За една секунда Алис и аз бяхме срещу стената, Джейкъб който блокираше пътя ни, а след това Джаспър, който седеше от едната страна на Джейкъб с уплашено лице.
Джейкъб бавно прибра ръката си. Изглеждаше най-доброто движение, ако приеме, че искаше да си запази ръката.
— Имаме правото да знаем. — Джейкъб промърмори, все още взирайки се в Алис.
Джаспър застана между тях, и трите върколака се събраха.
— Хей — казах аз, добавяйки малко истерично кикотене. — Това е парти, нали?
Никой не ми обърна никакво внимание. Джейкъб гледаше Алис, докато Джаспър гледаше гневно към Джейкъб. Лицето на Алис изведнъж стана замислено.
— Всичко е наред, Джаспър. Той всъщност има право.
Джаспър не се успокои. Бях сигурна, че напрежението щеше да накара главата ми да експлодира само за секунда.
— Какво видя, Алис?
Тя погледна Джейкъб за секунда, а след това се обърна към мен, убедена, че и те трябва да чуят.
— Решението е взето.
— Отиваш в Сиатъл?
— Не!
Усетих как лицето ми пребледня. Стомахът ми се преобърна.
— Те ще дойдат тук! — казах със сподавен глас.
— Да!
— Във Форкс? — прошепнах.
— Да!
— За?
Тя кимна, разбирайки въпроса ми.
— Един от тях носи червената ти риза.
Опитах се да преглътна. Изражението на Джаспър беше неодобрително. Можех да кажа, че не му харесваше да обсъждаме това пред върколаците, но той искаше да каже нещо.
— Не можем да им позволим да се приближат толкова. Няма достатъчно от нас да предпазим града.
— Знам! — каза Алис, а лицето й внезапно беше пусто. — Но няма значение къде ще ги спрем, все още няма да има достатъчно от нас и някои от тях ще дойдат да търсят.
— Не! — прошепнах аз.
Шума от партито заглуши моето отрицание. Всички около нас, моите приятели, моите съседи и няколко врагове хапваха и се смяха и танцуваха на музиката, без да подозират, че ще се изправят с ужаса, опасността, и може би смъртта. И то заради мен.
— Алис! — произнесох името й. — Трябва да тръгвам, трябва да се махна далеч от тук.
— Това няма да помогне. Не е сякаш да заблудим преследвач. Те пак ще дойдат да търсят тук първо.
— Тогава трябва да ида да се срещна с тях. — Ако гласът ми не беше толкова пресипнал и обтегнат, може би щеше да бъде крясък. — Ако открият това, което търсят, може би ще си отидат и няма да наранят никого.
— Бела! — протестира Алис.
— Чакайте малко — Джейкъб нареди, лицето му беше твърдо. — Какво идва?
Алис обърна ледения си поглед към него.
— Нашия вид! Много от него.
— Защо?
— За Бела! Само това знаем.
— Те са твърде много за вас?
Джаспър се сдържа.
— Имаме няколко преимущества, куче. Ще настане дори бой.
— Не! — каза Джейкъб и странна, свирепа усмивка се появи на лицето му. — Няма да е дори…
— Отлично! — Алис изсъска.
Взирах се, все още скована от ужас, в новото изражение на Алис. Нейното лице беше изпълнено в тържественост, всички следи на отчаяние бяха изчезнали от перфектните й черти.
Тя се усмихна на Джейкъб, и той й отвърна.
— Всичко просто изчезна, разбира се! — тя му отвърна самодоволно. — Неприятно е, но всички неща са обмислени. Ще се заема!
— Трябва да се съгласуваме — каза Джейкъб. — Няма да ние лесно. Все пак, това е повече наша работа, отколкото ваша.
— Не бих отишла толкова далеч, но се нуждаем от помощ. Няма да бъдем придирчиви.
— Чакайте, чакайте, чакайте, чакайте… — прекъснах ги аз.
Алис беше на палците си, Джейкъб се наклони към нея, двете им лица изпълнени с вълнение, носовете им сбръчкани от миризмата. Те ме погледнаха нетърпеливо.
— Да се съгласуваме? — повторих през зъби.
— Ти не мислеше, че ще ни държиш далеч от това, нали? — попита Джейкъб.
— Ще стоите далеч от това!
— Твоя медиум не мисли така.
— Алис — кажи им не! — настоях аз. — Те могат да умрат.
Джейкъб, Куил и Ембри се изсмяха високо.
— Бела — Алис каза с достоверен, успокоителен глас. — Разделени всички можем да бъдем убити. Заедно…
— Няма да има никакъв проблем! — Джейкъб довърши изречението й. Куил се засмя отново.
— Колко са? — Куил попита нетърпеливо.
— Не! — извиках аз. Алис дори не ме погледна.
— Променя се — днес бяха 21, но намаляват.
— Защо? — попита Джейкъб любопитно.
— Дълга история — Алис каза, изведнъж оглеждайки стаята. — И тук не е мястото за това.
— По-късно тази нощ?
— Да! — Джаспър отговори. — Ние вече планираме… стратегическа среща. Ако ще се биете с нас, ще ви трябват няколко инструкции.
Вълците направиха недоволни физиономии на последната част.
— Не! — оплаках се аз.
— Това ще е странно! — Джаспър каза замислен. — Никога не съм мисли, че ще работим заедно! Все
