— Алис, къде е тя?
— Тя тръгна веднага след като си взе дипломата.
Гласът му придоби нов тон. Погледнах, за да видя неговото объркано изражение, когато се загледа в задната врата на гимназията. Направих решение — беше от тези, които първо трябваше да обмисля няколко пъти, но рядко го правех.
— Тревожиш се за Алис? — попитах.
— Ъъм — той не искаше да отговори на това.
— Така или иначе какво си мислеше тя? Имам предвид, за да те държи далеч.
Очите му проблеснаха надолу към лицето ми и се свиха в подозрение.
— Всъщност тя превеждаше бойния химн на републиката на арабски, а когато свърши с това премина на корейския език на знаците.
Засмях се нервно.
— Предполагам това би държало главата й доста заета.
— Ти знаеш какво крие от мен — обвини ме той.
— Със сигурност — усмихнах се безсилно — Аз съм тази, с която е свързано.
Той изчака, притеснен. Огледах се. Сега Чарли трябваше да е на път през тълпата.
— Знаеш Алис — прошепнах набързо — Вероятно се опитва да го пази от теб докато партито не свърши. Но тъй като аз съм изцяло „за“ да отменим партито — въпреки всичко не обезумявай, става ли? Ще е по- добре да знаем колкото се може повече. Това ще помогне някак си…
— За какво говориш?
Видях главата на Чарли да се подава над останалите глави, за да ме открие. Забеляза ме и помаха.
— Просто бъди спокоен, става ли? — той поклати глава веднъж, свивайки сурово устни.
Шепнейки бързо му обясних причината.
— Мисля, че грешиш за нещата които ни предстоят от всички страни. Мисля, че най-вече ни предстои от една страна… всъщност мисля че от моя страна. Всичко е свързано, трябва да е. Само един човек се бърка във виденията на Алис. Непознатият в стаята ми бе изпитание, за да се разбере може ли някой да се доближи до мен. Трябва да е същият, който продължава да променя решението си и новородените, и кражбата на дрехите ми — всичко е свързано. Взел е миризмата ми за тях.
Лицето му стана толкова бяло, че ми бе трудно да довърша.
— Но никой не идва за теб, виждаш ли? Това е добре — Есме и Алис и Карлайл, никой не иска да нарани тях!
Очите му бяха огромни, изпълнени с паника, смаяни и ужасени. Той успя да види че съм права, така както Алис. Поставих ръка на бузата му.
— Спокойно — помолих.
— Бела! — ликуваше Чарли, проправяйки си път между стадата от семейства около нас. — Поздравления мила! — викаше все още, въпреки че бе до ухото ми. Уви ръцете си около мен, тогава прокрадвайки се Едуард махна своите.
— Благодаря — измънках, разсеяна от изражението изписано по лицето на Едуард. Все още не бе запазил самообладание. Ръцете му бяха наполовина около мен, сякаш щеше да ме сграбчи и да побегне. В известна степен, влиянието му върху мен правеше побягването да изглежда не чак толкова ужасна идея.
— Джейкъб и Били трябваше да тръгват — видя ли че бяха тук? — попита Чарли, като пристъпи назад държейки ръцете си на раменете ми. Бе обърнал гръб на Едуард — вероятно опит да го държи настрана, но това беше идеално за момента. Устата на Едуард бе отворена, очите му все още пълни със страх.
— Да — уверих баща си, опитвайки се да привлека достатъчно внимание — Също така ги чух.
— Беше хубаво да се покажат — каза Чарли.
— Мхмм.
Добре, да кажа на Едуард се оказа наистина лоша идея. Алис бе права да държи мислите си замъглени. Трябваше да изчакам докато не останехме сами някъде, може би с останалите от семейството му. Където нямаше нищо чупливо — като прозорци… коли… училищни сгради.
Лицето му ми върна целия ми страх че и повече. Изражението му преодоля страха — сега бе изцяло разярено, като внезапно изясни неговите черти.
— Е, къде би искала да вечеряме? — попита Чарли — Само кажи, няма граници.
— Мога да готвя.
— Не ставай глупава. Искаш ли да идем в „The Lodge“? — попита с нетърпелива усмивка.
Аз лично не се наслаждавах на любимия ресторант на Чарли, но на този етап, каква бе разликата? Така или иначе не бях в състояние да ям.
— Да, „The Lodge“, страхотно — казах.
Чарли се усмихна широко и въздъхна. Обърна главата си наполовина към Едуард, без наистина да го поглежда.
— Идваш ли Едуард?
Втренчих се в него, умолявайки го с очи. Едуард успя да промени изражението си, точно преди Чарли да се обърне да види дали е схванал въпроса.
— Не благодаря — каза Едуард твърдо, лицето му безмилостно и студено.
— Имаш ли планове с родителите си? — попита Чарли, мръщейки се. Едуард винаги е бил по-любезен отколкото Чарли заслужаваше; внезапната неприязън го изненада.
— Да, ако ме извините… — Едуард се обърна рязко и закрачи из смаляващата се тълпа. Движеше се малко по-бързо, бе прекалено смутен за да запази обичайната си перфектна походка.
— Какво казах? — попита Чарли с виновно изражение.
— Не се тревожи татко — успокоих го — Не мисля че си ти.
— Отново ли се карате?
— Никой не се кара. Гледай си работата.
— Ти си моята работа.
Извъртях очи.
— Да отидем да хапнем.
„The Lodge“ бе претъпкан. Мястото според мен бе надценено и натруфено, но бе единственото нещо доближаващо се до официален ресторант в града, затова бе популярен за важни събития. Гледах втренчено и мрачно към унило изглеждащата отвратителна глава на лос на стената, докато Чарли ядеше първокачествено месо от ребро и говореше, към гърба на стола, с родителите на Тейлър Кроули. Беше шумно — всички точно се връщаха от дипломирането и повечето бъбреха, преминавайки през залата покрай бюфета подобно на Чарли. Бях обърнала гръб на предните прозорци и едва устоях на копнежа да се обърна и да потърся очите които усещах върху себе си. Знаех, че не бях способна да видя нещо. Както знаех и, че няма шанс той да ме остави незащитена дори и за секунда. Не и след това, което му казах.
Вечерята се проточи. Чарли зает да общува, ядеше бавно. Едва докоснах бургера си, пъхвайки парченца от него в салфетката, когато бях сигурна че вниманието на баща ми бе насочено другаде. Струваше ми се, че бе минало доста време, но когато погледнах часовника си — което правех повече от колкото бе необходимо — стрелките не бяха помръднали много. Най-накрая Чарли взе рестото си и остави бакшиш на масата. Станах.
— Бързаш ли? — попита ме той.
— Искам да помогна на Алис с подготовката на нещата — заявих.
— Добре.
Той се отдръпна от мен за да каже довиждане на всички. Излязох навън, за да изчакам до крайцера. На паркинга бе почти тъмно, облаците бяха толкова черни, че не можех да кажа дали слънцето залязва или не. Въздухът бе влажен сякаш щеше да вали.
Нещо се движеше в сенките.
Ахването ми премина в въздишка, когато Едуард се появи от мрака.
Без думи, той ме придърпа здраво към гърдите си. Една студена ръка докосна брадичката ми и повдигна лицето ми нагоре, така устните му се впиха в моите. Можех да усетя напрежението в челюстта му.
