— Още едно нещо — каза бавно Едуард. — И аз ще се бия за нея. Трябва да знаеш това. Не приемам нищо за даденост, и ще се боря два пъти по-здраво от теб.
— Хубаво — каза Джейкъб. — Не е забавно да победиш някой, който се отказва.
— Тя е моя — ниският глас на Едуард беше внезапно тъмен, не толкова спокоен колкото преди. — Не съм казвал, че ще се боря честно.
— Нито пък аз.
— Късмет.
Джейкъб кимна.
— Да, нека най-добрия човек спечели.
— Това звучи доста правилно, пале.
Джейкъб направи гримаса за кратко, след което успокои лицето си и заобиколи Едуард, за да ми се усмихне. Аз му се смръщих.
— Надявам се ръката ти да се оправи скоро. Наистина съжалявам за нараняването.
Като малките деца, вирнах нос и се обърнах.
Не вдигнах поглед отново докато Едуард не заобиколи колата и не влезе на шофьорското място, така че не знаех дали Джейкъб се беше върнал в къщата или продължаваше да стои там, гледайки ме.
— Как се чувстваш? — попита Едуард докато се отдалечавахме с колата.
— Раздразнена.
Той сподави смеха си.
— Говорех за ръката ти.
Свих рамене.
— Била съм и по-зле.
— Така е — съгласи се той, и се намръщи.
Едуард караше около къщата до гаража. Емет и Розали бяха там. Перфектните крака на Розали се разпознаваха, дори да бяха прикрити под дънки, подавайки се изпод дъното на големия джип на Емет.
Емет стоеше точно до нея, едната му ръка се простря под джипа пред нея.
Отне ми момент да осъзная, че той играеше ролята на крик.
Емет гледаше учудено, докато Едуард ми помагаше внимателно да изляза от колата.
Очите му се фокусираха върху ръката, която притисках до гърдите си.
Емет се ухили.
— Пак ли падна, Бела?
Изгледах го свирепо.
— Не, Емет. Ударих върколак в лицето. — Емет се опули и после избухна в ръмжащ смях.
Докато Едуард ме преведе да минем покрай тях, Розали проговори изпод колата.
— Джаспър ще спечели залога — каза тя самодоволно.
Смехът на Емет спря изведнъж и той ме изучи с оценителни очи.
— Какъв залог? — попитах аз, правейки пауза.
— Хайде да те заведа при Карлайл — побутна ме Едуард. Той гледаше към Емет. Главата му се поклати леко.
— Какъв залог? — настоях и се обърнах към него.
— Благодаря, Розали — промърмори той, стегна ръката си около кръста ми и ме придърпа към къщата.
— Едуард… — заекнах аз.
— Инфантилно е — отвърна той. — Емет и Джаспър обичат да залагат.
— Емет ще ми каже — опитах се да се обърна, но ръката му беше като стомана около мен.
Той въздъхна.
— Залагат колко пъти ще… сгрешиш през първата си година.
— Оо — направих гримаса, опитвайки се да скрия внезапния страх когато осъзнах какво има в предвид. — Обзаложили са се колко хора ще убия?
— Да — призна той безрадостно. — Розали мисли, че характерът ти ще наклони везните в полза на Джаспър.
Почувствах се малко по-добре.
— Джаспър залага по-високо.
— Той ще се почувства по-добре, ако имаш затруднения с приспособяването. Писнало му е да бъде най-слабият.
— Да. Разбира се, ще се почувства по-добре. Предполагам, че може да направя няколко извънредни убийства, ако това ще направи Джаспър щастлив. Защо не? — говорех безсмислици, гласът ми беше празен и монотонен. В главата си виждах заглавия на вестници, списъци с имена…
Той ме стисна.
— Няма нужда да се притесняваш за това. Всъщност, няма нужда да се притесняваш за това изобщо, ако не искаш.
Аз изохках и Едуард, мислейки си, че е от болката в ръката, ме придърпа по здраво към къщата.
Ръката ми беше счупена, но нямаше никакви сериозни щети, просто мъничка пукнатина на една от ставите. Не исках гипс и Карлайл каза, че ще се оправя, ако ме стегне със скоба и обещая да не я махам. Обещах.
Едуард можеше да каже, че се бях изолирала, докато Карлайл внимателно стягаше ръката ми. Той се притесняваше на глас няколко минути затова, че ме болеше, но го убедих, че не беше това.
Сякаш имах нужда — или място в себе си изобщо — за още едно нещо, за което да се тревожа.
Всичките истории на Джаспър за новосъздадени вампири преминаваха през главата ми откакто ми беше обяснил миналото си.
Сега тези истории се въртяха в остър фокус с новините за облога му с Емет.
Зачудих се, неволно, на какво са бяха обзаложили? Каква беше мотивиращата награда когато имаш всичко?
Винаги съм знаела, че ще съм различна. Надявах се, че ще бъда толкова силна колкото Едуард казваше, че ще съм. Силна и бърза и най-вече красива. Че ще бъда някоя, която може да застане до Едуард и да се чувства така, сякаш принадлежи там.
Опитвах се да не мисля много за останалите неща, които щях да бъда. Дива. Кръвожадна. Може би нямаше да съм способна да се спра да убивам хора. Непознатите, хората, които никога не са ме наранявали. Хора, като тези от увеличаващия се брой жертви в Сиатъл, хора, които са имали семейства, приятели и бъдеще. Хора, които са имали живот.
И аз може да съм чудовището, което ще им го отнеме.
Но всъщност аз можех да се справя с тази част — защото вярвах на Едуард, доверявах му се абсолютно, че ще ме предпази от неща, за което после щях да съжалявам.
Знаех, че ще ме заведе и на Антарктика на лов за пингвини, ако го помолех. А аз щях да направя всичко, за да бъда добър човек. Добър вампир. Тази мисъл трябваше да ме развесели, за да не го тревожа отново.
Защото, ако наистина бях нещо като това — като кошмарните картини на новосъздадени, които Джаспър беше оставил в главата ми — можех ли аз изобщо да бъда себе си? И ако всичко, което исках, беше да убивам хора, какво щеше да стане с нещата, които исках сега?
Едуард беше толкова вманиачен да не пропусна нищо докато съм човек. Обикновено това ми звучеше някак глупаво. Нямаше много човешки неща, за които се притеснявах, че ще пропусна. Докато имах възможност да бъда с Едуард, какво друго можех да искам?
Вгледах се в лицето му, докато той гледаше как Карлайл оправя ръката ми. Нямаше нищо на света, което да исках повече от него. Щеше ли, можеше ли това да се промени?
Имаше ли някакво човешко преживяване, от което не исках да се откажа?
16. ЕПОХА
— Нямам какво да облека — изстенах на себе си.
