— Как си? — попитах скоро след като ме остави да дишам.
— Не толкова страхотно — промърмори. — Но се владея. Съжалявам, че се губех там отзад.
— Вината е моя. Трябваше да изчакам преди да ти кажа.
— Не — не се съгласи той — Това е нещо, което трябваше да знам. Не мога да повярвам че не съм го видял.
— Имаш много на ум.
— А ти нямаш?
Той внезапно ме целуна отново, без да ми остави възможност да отговоря. Дръпна се настрани след около секунда.
— Чарли идва.
— Ще му кажа да ме остави пред вашата къща.
— Ще те следват до там.
— Не е необходимо — опитах се да кажа, но него вече го нямаше.
— Бела? — Чарли извика от вратата, присвивайки очи в тъмнината.
— Тук отвън съм.
Чарли се приближаваше до колата мърморейки раздразнително.
— Е, как се чувстваш? — попита ме, докато карахме на север по магистралата.
— Чувствам се добре — излъгах.
Този път той не забеляза.
— Никога не си била „за“ партита.
— Чудя се откъде ли съм го наследила — измънках.
Чарли се подсмихна.
— Е, наистина изглеждаш добре. Искаше ми се да ти бях взел нещо. Съжалявам.
— Не ставай глупав, татко.
— Не е глупаво. Чувствам се сякаш никога не правя всичко което трябва за теб.
— Това е абсурдно. Свърши фантастична работа. Най-добрия баща на света. И… — не бе лесно да говоря за чувства с Чарли, но упорствах след като преглътнах. — И наистина се радвам, че дойдох да живея с теб, татко. Това беше най-добрата идея, която съм имала. Така че не се тревожи — просто изпитваш след-дипломиращ песимизъм.
Той изсумтя.
— Може би, но съм сигурен, че се издъних на няколко пъти. Имам предвид — виж си ръката!
Лявата ми ръка се отпусна леко на тъмната шина. Рядко мислех за това. Счупената ми става вече не болеше толкова.
— Никога не съм си мислел, че ще трябва да те уча как да удряш с юмрук. Явно съм сгрешил.
— Мислех, че си на страната на Джейкъб?
— Няма значение на коя страна съм, ако някой те целуне без твое съгласие, би трябвало да си способна да изясниш чувствата си без да се нараниш. Не задържа палеца си в юмрука нали?
— Не татко. Това е някак си сладко по необясним начин, но не мисля че уроците биха помогнали. Главата на Джейкъб е наистина твърда.
Чарли се засмя.
— Следващия път го удари в стомаха.
— Следващия път? — попитах недоумяващо.
— Не бъди толкова строга към детето. Той е млад.
— Той е неприятен.
— Той все още ти е приятел.
— Знам — въздъхнах — Наистина не знам как да постъпя за да е правилно, татко.
Чарли кимна бавно.
— Да. Правилното нещо не винаги е наистина очевидно. Понякога правилното нещо за един човек е грешното за някой друг. Така че… успех в проумяването.
— Мерси — измърморих студено.
Чарли отново се засмя и тогава се намръщи.
— Ако партито стане прекалено диво… — започна той.
— Не се тревожи татко. Карлайл и Есме ще са там. Сигурна съм, че ти също можеш да дойдеш ако искаш.
Чарли изкриви физиономия и присви очи към предното стъкло. Той се наслаждаваше на добрите партита точно колкото и аз.
— Къде е разклона? — отново попита той — Би трябвало да изяснят пътя си — невъзможно е да се открие в тъмното.
— Точно след следващия завой, мисля — присвих устни — Знаеш ли прав си, невъзможно е да се види нещо. Алис каза, че е сложила карта в поканите, но въпреки това може би всички ще се изгубят — обнадеждих се при идеята.
— Може би — каза Чарли, когато пътя се отклоняваше на изток. — Или пък не.
Черната кадифена тъмнина бе прекъсната, точно където трябваше да бъде пътя към семейство Кълън.
Някои бе увил дърветата до едно с хиляди блещукащи светлини, невъзможни за изпускане.
Всеки двадесет крачки още един светещ фенер ни водеше напред към голямата бяла къща. Навсякъде по пътя — цели три мили от него.
— Не оставя нещата на половина, нали? — измънка Чарли в благоговение.
— Сигурен ли си, че не искаш да влезеш?
— Крайно сигурен. Забавлявай се дете.
— Благодаря ти много, татко.
Той се ухили на себе си, докато излизах и затварях вратата. Наблюдавах го как отпътува все още усмихвайки се.
С въздишка изкачих стълбите, за да изтърпя партито си.
17. СЪЮЗ
— Бела?
Нежният глас на Едуард идваше зад мен. Обърнах се да го видя, подскачайки весело на стълбите на верандата, косата му разпиляна от тичането. Той ме придърпа в ръцете си отново, също като на паркинга и ме целуна.
Тази целувка ме уплаши. Твърде много напрежение, твърде силен край на начина по който неговите устни се сблъскаха с моите — сякаш се страхуваше, че толкова малко време е останало за нас.
Не можех да си позволя да мисля за това. Не и ако трябваше да се държа като човек последните няколко часа. Дръпнах се от него.
— Нека да приключваме с това парти! — промърморих без да срещна очите му.
Той постави ръце от двете страни на лицето ми, чакайки да го погледна.
— Няма да позволя нищо да ти се случи!
Докоснах устните му със здравата си ръка.
— Не се тревожа за себе си толкова много!
— Защо ли не съм изненадан? — промърмори той на себе си. Той си пое дълбоко въздух и се усмихна слабо. — Готова ли си да празнуваш?
Изстенах. Той задържа вратата за мен, държейки ръката си около кръста ми. Замръзнах за около минута, после бавно поклатих глава.
— Абсолютно!
Едуард сви рамене.
— Алис си е Алис!
Интериора на къщата се беше превърнал в нощен клуб — от типа, който не се среща често в реалния живот, само по телевизията.
