помахах — помахах за довиждане — и се обърнах да видя Алис. Промъкнах се през място между гърбовете на Майк и Лорън.
Той изникна от някъде, ръката му върху рамото ми дърпайки ме назад към сянката на кухнята. Измъкнах се от хватката му, но той грабна здравата ми китка и се провикна през тълпата.
— Добро посрещане!
Освободих ръката си и му се намръщих.
— Какво правиш тук?
— Ти ме покани, не помниш ли?
— В случай, че си се хванал на въдицата, нека ти поясня — поканих те от любезност.
— Не се дръж така. Донесох ти подарък и всичко останало.
Скръстих ръце, не исках да се карам с Джейкъб точно сега. Исках да знам какво е видяла Алис и какво обсъждаха Едуард и Карлайл. Протегнах главата си около Джейкъб, търсейки ги.
— Върни го в магазина, Джейкъб. Трябва да свърша нещо…
Той застана пред мен, отвличайки вниманието ми.
— Не мога да го върна. Не го взех от магазина — направих го сам. Отне много време.
Промъкнах се покрай него, но не можах да видя никой от Кълънови. Къде са отишли? Очите ми изследваха тъмната стая.
— О, стига, Бел! Не се дръж сякаш не съм тук!
— Не! — не можех да ги видя никъде. — Виж, Джейк! Имам доста неща наум сега.
Той сложи ръка под брадичката ми и повдигна главата ми.
— Мога ли да отнема само няколко секунди от пълното Ви внимание, Мис Суон?
Дръпнах се далеч от ръцете му.
— Дръж ръцете си далеч, Джейкъб! — изсъсках.
— Извинявай! — каза изведнъж той. — Аз наистина съжалявам! За онзи ден, имах предвид. Не трябваше да те целувам. Беше грешно. Предполагам… Добре. Предполагам, че съм се заблудил, че ти е искаш също.
— Заблуден — какво перфектно описание!
— Бъди мила. Можеш да приемеш извиненията ми, знаеш.
— Добре! Извинението е прието. Сега, ако можеш да ме извиниш за момент…
— Добре! — промърмори той и гласът му беше различен от преди, така че спрях да търся Алис и разгледах лицето му. Той гледаше към пода, криейки очите си. Неговата долна устна изпъкна малко повече.
— Предполагам, че предпочиташ да си с истинските си приятели! — каза той със същия пораженски тон. — Разбрах!
— О, Джейк, знаеш, че не е честно! — изстенах.
— А дали?
— Трябва! — облегнах се напред, взирайки се, опитвайки се да гледам очите му. Той погледна над главата ми, избягвайки погледа ми.
— Джейк? — той отказа да ме погледне. — Хей, ти каза, че си направил нещо за мен, нали? Беше ли само празни приказки? Къде ми е подаръка? — моя опит да имитирам ентусиазъм беше жалък, но проработи. Той извърна очи и направи гримаса. Продължавах с моята куца преструвка, държейки ръцете си отворени пред мен. — Чакам!
— Вярно! — той измърмори саркастично. Той бръкна в задния джоб на дънките си и извади малка торбичка от свободно изтъкана, многоцветна материя. Беше завързана с кожени връзки. Той я постави в дланта ми.
— Хей, това е красиво, Джейк! Благодаря!
— Подаръка е вътре! — въздъхна той!
— О!
Имах малко проблеми с връвта. Джейкъб въздъхна отново и взе торбичката, плъзгайки връзките само с едно просто дръпване на дясното въженце. Протегнах ръката си за него, но той обърна торбичката наобратно и нещо сребърно падна в ръката ми. Метална верижка иззвънтя тихо.
— Не съм направил гривната! — призна той. — Само медальона!
Закрепена за една от връзките на сребърната гривна беше дървена резба. Държах я между пръстите си, за да я разгледам отблизо. Беше невероятен броя на детайлите изгравирани в малката фигурка — миниатюрният вълк беше съвършено реалистичен. Беше дори изгравирано от червеникавокафяво дърво, което съвпадаше с цвета на кожата му.
— Красиво е! — прошепнах аз. — Ти ли го направи? Как?
Той сви рамене.
— Това е нещо, на което Били ме научи. Той е по-добър от мен!
— Трудно е да се повярва! — промърморих, обръщайки вълка отново и отново в ръцете си.
— Харесва ли ти?
— Да! Невероятно е, Джейк!
Той се усмихна, щастлив за първи път, но след това изражението му стана кисело.
— Е, реших, че това ще те накара да се сещаш за мен от време на време. Нали знаеш как е, отстрани, извън мислите.
Игнорирах отношението му.
— Помогни ми да я сложа!
Вдигнах лявата си ръка, след като дясната беше със скоба. Той закопча гривната лесно, въпреки че изглеждаше твърде деликатно за неговите пръсти да успее.
— Ще я носиш ли?
— Разбира се, че да!
Той се ухили — беше щастливата усмивка, която обичах да виждам. Обърнах се за момент, за да видя някакъв знак от Едуард или Алис.
— Защо си толко объркана? — Джейкъб се почуди.
— Нищо не е — излъгах, опитвайки се да се съсредоточа. — Благодаря за подаръка, наистина. Обичам го!
— Бела? — Веждите му се сляха, хвърляйки сянка върху очите му. — Нещо става, нали?
— Джейк, аз… не… няма нищо.
— Не ме лъжи, не те бива. Трябва да ми кажеш какво става. Ние искаме да знаем тези неща!
Вероятно беше прав — вълците със сигурност биха били заинтересовани от това което се случва.
Само дето аз все още не знаех какво е. Не можех да знам със сигурност докато не намеря Алис.
— Джейкъб, ще ти кажа. Само ми позволи да разбера какво става? Трябва да говоря с Алис.
Разбирането промени изражението му.
— Медиума е видял нещо!
— Да, точно когато ти се появи!
— За кръвопиеца в стаята ти ли става въпрос? — промърмори той, тонът му се повиши под барабаненето на музиката!
— Свързано е! — Признах си.
Той се замисли за секунда, отпускайки глава на една страна, докато четеше лицето ми.
— Ти знаеш нещо, но не ми казваш… нещо голямо!
Какъв е смисълът да лъжа отново? Той ме познаваше твърде добре.
— Да!
Джейкъб ме погледна за един кратък момент, а след това се обърна да улови погледите на братята му, които стояха в антрето, неловко и некомфортно. Когато видяха изражението му, започнаха да се движат, проправяйки си оживено път сред купонджиите, все едно и те танцуваха. За половин минута те стояха от двете страни на Джейкъб, извисявайки се над мен.
— Сега! Обясни! — поиска Джейкъб. Ембри и Куил погледнаха напред и назад между лицата ни, объркани и бдителни.
— Джейкъб, не знам всичко! — започнах пак да претърсвам стаята, този път за спасение. Те ме бяха
