Всички дрехи, които притежавах бяха пръснати по леглото ми; шкафовете и чекмеджетата ми бяха празни. Втренчих се в празното пространство, сякаш очаквах нещо подходящо да се появи.
Сиво-кафявата ми пола висеше на гърба на люлеещия се стол, очакваща да открия нещо с което да си подхождат добре. Нещо, в което да изглеждам красива и пораснала. Нещо което да казва специален случай. Изчерпах се.
Беше почти време да тръгвам, а аз още носех любимия ми стар пуловер. Освен ако не успеех да открия нещо по-добро тук — а шансовете към момента не бяха големи — щях да се дипломирам в него.
Намръщих се на купа дрехи върху леглото ми.
Изнервящото беше, че знаех точно какво щях да нося, ако все още бе налично — откраднатата ми червена блуза. Ударих стената с здравата си ръка.
— Глупав, дразнещ и крадлив вампир! — изръмжах.
— Какво направих? — учуди се Алис.
Тя се бе облегнала толкова спокойно на отворения прозорец, все едно през цялото време е била там. — Чук-чук — добави тя с усмивка.
— Наистина ли е толкова трудно да ме изчакаш да стигна до вратата?
Тя хвърли плоска, бяла кутия на леглото ми.
— Просто минавам. Мислех, че може да имаш нужда от нещо което да облечеш.
Погледнах големия пакет върху незадоволителния ми гардероб и направих гримаса.
— Признай го — каза Алис — Спасявам ти живота.
— Спасяваш ми живота — промърморих — Благодаря.
— Хубаво е да имаш нещо подходящо за смяна. Не знаеш колко дразнещо е да си губиш нещата, така както аз го правя. Чувствам се безполезна. Толкова… нормална?! — сви се от страх като изрече думата.
— Не мога да си представя колко ужасно трябва да е чувството. Да бъдеш нормален? Ъгх…
Тя се засмя.
— Е, поне това реваншира за твоя дразнещ крадец — Сега само трябва да разбера какво не мога да видя в Сиатъл.
Когато изрече думите по този начин — поставяйки двете ситуации заедно в едно изречение — точно тогава си пасна. Това което ми убягваше и ме безпокоеше със дни, важната връзка която не успях напълно да намеря, внезапно се изясни. Втренчих се в нея, лицето ми се вкамени.
— Няма ли да го отвориш? — попита. Тя забеляза, когато не помръднах веднага и махна капака на кутията. Извади нещо и го задържа, но аз не успях да се концентрирам върху това, какво е.
— Красиво не мислиш ли? Избрах синьо, защото знам, че е любимия цвят, в който Едуард обича да те вижда облечена.
Не слушах.
— Същия е — прошепнах.
— Какво има? — учуди се тя — Нямаш нищо такова. За съжаление имаш само една пола.
— Не, Алис! Забрави дрехите, слушай!
— Не ти ли хареса?! — лицето на Алис се изпълни с разочарование.
— Слушай Алис, не виждаш ли? Едно и също е! Този, който нахълта и открадна нещата ми и новите вампири в Сиатъл. Те са заедно!
Дрехите се изплъзнаха от пръстите й и паднаха обратно в кутията.
Алис се съсредоточи, гласа й внезапно се изостри.
— Защо мислиш така?
— Спомняш ли си какво каза Едуард? За това, че някой използва дупките във виденията ти, за да не разбереш за новосъздадените? И това, което каза преди за избирането на подходящи момент — как предпазливо моят крадец не е установил контакт, знаейки че ти ще видиш това. Мисля, че беше права Алис, мисля, че е знаел. И мисля също, че е използвал тези дупки. И какви са шансовете тези двама различни човека не само да знаят достатъчно за теб, за да направят това, но също и да решат да го извършат точно по едно и също време? Няма начин. Един човек е. Един и същ. Този, който събира армията е този, който взел миризмата ми.
Алис не бе свикнала да бъде изненадвана. Тя се вцепени и то за толкова дълго, че започнах да броя на ум, докато чаках. Не помръдна за около две минути. Тогава очите й се фокусираха върху мен.
— Права си — каза тя с неясен тон — Разбира се, че си права. И като го изложи по този начин…
— Едуард е сгрешил — прошепнах — Било е тест… да види дали ще проработи. Ако е можел да влезе и да излезе безопасно, докато не е направил нещо, за което ти наблюдаваш, като да опита да ме убие, например. Не е взел нещата ми, за да ми докаже, че ме е открил. Взел е миризмата ми… за да може другите да ме открият.
Очите й бяха широко отворени, изпълнени с шок. Бях права и можех да видя, че тя също го знае.
— О, не — измънка тя.
Вече очаквах емоциите ми да имат смисъл. Имайки предвид факта, че някой бе създал армия от вампири — армия, която страховито бе убила десетки хора в Сиатъл — с главната цел да унищожи мен, почувствах спазъм на облекчение.
Част от него бе окончателното изчезване на това дразнещо усещане, че липсва нещо жизнено важно.
Но по-голямата част бе нещо напълно различно.
— Е… — прошепнах аз — Всички могат да се успокоят. Все пак никой не се опитва да унищожи Кълън…
— Ако мислиш че едно нещо се е променило, много грешиш — каза Алис през зъби. — Ако някой иска един от нас, трябва да мине през останалите за да се добере до него.
— Благодаря Алис. Поне знаем какви са те наистина. Това трябва да помогне.
— Може би — измърмори тя и започна да обикаля напред-назад из стаята ми.
Чук, Чук — нечий юмрук почука на вратата ми.
Подскочих. Алис като че ли не забеляза.
— Още ли не си готова? Ще закъснеем — жалваше се Чарли с остър тон. Той мразеше тези събития почти колкото мен. В неговия случай, голяма част от проблема бе, че се налага да се облича прилежно.
— Почти. Дай ми минутка — казах дрезгаво.
Утихна за около половин секунда.
— Плачеш ли?
— Не. Нервна съм. Върви си.
Чух го как слиза по стълбите.
— Трябва да тръгвам — прошепна Алис.
— Защо?
— Едуард идва. Ако разбере това…
— Върви, тръгвай… — съгласих се внезапно. Едуард щеше да обезумее като узнае. Не можех да го крия от него дълго, но може би церемонията по дипломирането не бе перфектния момент за неговата реакция.
— Облечи го — изкомандва ме Алис и се побягна през прозореца.
Направих каквото ми каза, облякох се замаяна.
Бях планирала да направя нещо по-изискано с косата си, но времето напредваше, така че я пуснах скучно надолу, както правех всеки друг ден. Нямаше значение. Не си направих труда да видя как изглеждам в огледалото, и нямах идея как стоят пуловерът и полата от Алис. Това също нямаше значение. Метнах грозната жълта, полиестерна роба за дипломирането през ръката си и забързах надолу по стълбите.
— Изглеждаш добре — каза Чарли сърдит, без да показва емоции. — Ново ли е?
— Да — смутолевих, опитвайки се да се концентрирам — Алис ми го даде. Благодаря.
Едуард пристигна точно няколко минути след като сестра му напусна. Това не бе достатъчно време за мен да придобия спокойна физиономия. Но докато се возихме в крайцера с Чарли, той нямаше възможност да ме попита какво не е наред.
Чарли се бе заинатил миналата седмица, когато научи, че възнамерявам да пътувам с Едуард към
