церемонията по дипломирането. И го разбирах — родителите имаха право да дойдат в деня на дипломирането. Отстъпих на драго сърце и Едуард предложи да отидем всички заедно. Тъй като Карлайл и Есме нямаха проблем с това, Чарли не можеше да възрази и се съгласи с неохота. И сега Едуард се возеше на задната седалка на полицейската кола на баща ми, зад разделителното стъкло, с весела физиономия — вероятно дължаща се на радостното изражение на баща ми, което рязко се променяше всеки път, в който Чарли поглеждаше Едуард в стъклото за обратно виждане. Почти несъмнено това означаваше, че Чарли си представя неща, които ако изречеше гласно, щяха да му навлекат проблеми с мен.
— Добре ли си? — прошепна Едуард, когато спряхме на училищния паркинг.
— Нервна съм — отговорих и това дори не беше лъжа.
— Толкова си красива — каза той.
Погледна ме сякаш искаше да каже още нещо, но Чарли с ясна маневра, определено коварна, се плъзна между нас и сложи ръката си около раменете ми.
— Вълнуваш ли се? — попита ме той.
— Не особено — признах.
— Това е голяма работа. Завършваш гимназията. Сега предстои истинския свят за теб. Колежът. Да живееш самостоятелно… Не си малкото ми момиче вече. — Чарли понижи тон накрая.
— Татко — простенах — Недей да се размекваш толкова.
— Кой се размеква! — изръмжа той — Сега, защо не си развълнувана?
— Не знам татко. Предполагам, че още не съм го осъзнала съвсем.
— Хубаво е, че Алис организира този купон. Имаш нужда от нещо, което да те развесели.
— Със сигурност партито е точно това, от което се нуждая.
Чарли се засмя на тона ми и стисна раменете ми. Едуард погледна към облаците, лицето му бе замислено. Баща ми трябваше да ни остави на задния вход на гимназията и да заобиколи до главния вход с останалите родители.
Беше ад за госпожица Коуп от главния офис и господин Варнър, учителя по математика, които се опитваха да подредят всички по азбучен ред.
— Минете отпред, господин Кълън — изръмжа господин Варнър на Едуард.
— Хей, Бела — погледнах нагоре и видях Джесика Стенли да ми маха от най-задната редица с усмивка.
Едуард ме целуна бързо, огледа се и отиде да застане до останалите, чийто фамилии започваха с „К“. Алис не беше там. Какво ли щеше да прави? Да пропусне дипломирането? Какъв неподходящ момент бях избрала. Трябваше да изчакам с историята си до приключването на церемонията.
— Тук долу Бела — извика отново Джесика.
Вървях надолу по редицата, за да заема мястото си зад Джесика, умерено любопитна защо изведнъж тя бе станала толкова приятелски настроена. Когато се приближих видях Анджела, пет човека по назад, наблюдаваща Джесика със същото любопитство. Джес започна да бърбори още преди да бях достатъчно близо до нея, за да я чуя.
— … Толкова удивително. Искам да кажа, все едно тъкмо се запознахме и сега вече се дипломираме заедно — възкликна тя. — Можеш ли да повярваш че това е краят? Иска ми се да крещя.
— И аз — измънках.
— Това е толкова невероятно. Помниш ли първия си ден тук, станахме приятелки веднага. От първия момент, в който се видяхме. Удивително. И сега аз заминавам за Калифорния, а ти ще бъдеш в Аляска. И ще ми липсваш толкова много. Трябва да ми обещаеш, че ще видим някой път. Толкова се радвам, че ще имаш парти. Това е идеално. Защото наистина не сме прекарвали много време заедно напоследък, а сега всички напускаме…
Тя говореше и говореше, а аз бях сигурна че внезапното възвръщане на нашето приятелство се дължеше на носталгията от дипломирането и признателността от поканата за партито, не че имах нещо общо с това. Внимавах толкова, доколкото да облека мантията си и бях радостна, че нещата с Джесика щяха да завършат добре.
Защото това беше краят, независимо от това че Ерик, който изнасяше прощалното слово, говореше за „начало“ и за всички останали банални безсмислици. Може би повече аз от всички останали, но днес всички оставяхме нещо зад себе си.
Мина толкова бързо. Чувствах се сякаш съм натиснала бутон за бързо превъртане. Трябваше ли да си отидем толкова бързо?
Ерик беше много притеснен и говореше с такава скорост, че думите и фразите се изливаха от устата му и нямаха никакъв смисъл. Директор Грийн започна да назовава имена, едно след друго, без достатъчно дълга пауза помежду им; предната редица на гимназията се втурна да вземе дипломите си. Бедната госпожица Коуп прелистваше трескаво и се опитваше да подаде на директора правилната диплома за всеки ученик.
Видях как Алис внезапно се появи танцувайки по сцената да вземе своята, с дълбоко и концентрирано изражение. Едуард я последва с поглед, изглеждаше объркан, но не и разстроен. Само те двамата можеха да са облечени в тези ужасни жълти роби и пак да изглеждат така, както изглеждаха. Те застанаха встрани на останалите от тълпата, красотата и изяществото им бяха сякаш не от този свят. Зачудих се как съм могла някога да вярвам, че са просто хора. Няколко ангела, стоящи там с непокътнати криле, щяха да са по-малко забележими.
Чух господин Грийн да произнася името ми, станах от стола и зачаках редицата пред мен да се раздвижи. Съвзех се от поздравителните викове в задната част на салона и се огледах виждайки как Джейкъб дърпа Чарли да стане на крака. Можех да видя горната част на главата на Били до лакътя на Джейк. Успях да им се усмихна. Господин Грийн свърши списъка с имената и продължи да раздава дипломите със смутена усмивка докато дефилирахме около него.
— Поздравления госпожице Стенли — измънка когато Джесика взе нейната.
— Поздравления госпожице Суон — смънка на мен, слагайки дипломата в здравата ми ръка.
— Благодаря — измърморих.
И това беше.
Застанах до Джесика и останалите завършващи. Очите на Джес бяха зачервени. Тя избърса лицето си с ръкава на мантията. Отне ми секунда, за да разбера че плаче. Господин Грийн каза нещо, което не чух и всички около мен се разпищяха. Жълти шапки заваляха надолу. Свалих моята твърде късно, затова просто я оставих да падне на пода.
— О, Бела! — похълцаше Джес на фона на гръмогласните разговори. — Не мога да повярвам, че приключи.
— Не мога да повярвам че това е краят — смутолевих.
Тя усука ръце около врата ми.
— Трябва да обещаеш, че няма да губим връзка.
Потупах я по гърба, чувствайки се малко неловко заради отбягването на молбата й.
— Толкова се радвам, че те познавам Джесика. Бяха две хубави години.
— Бяха — въздъхна подсмърчайки. Тогава махна ръцете си. — Лорън — изпищя махайки над главата си и разбута скупчените жълти мантии. Семействата бяха започнали да се приближават, притискайки ни заедно.
Засякох с поглед Анджела и Бен, но те бяха обградени от техните семейства. Щях да ги поздравя по- късно. Протегнах главата си оглеждайки се за Алис.
— Поздравления — прошепна Едуард в ухото ми, ръцете му се извиха около кръста ми. Гласът му беше тих.
— Ъм, благодаря.
— Все още изглеждаш нервна — отбеляза той.
— Може би малко.
— За какво се тревожиш? Партито? Няма да е толкова ужасно.
— Вероятно си прав.
— Кого търсиш?
Търсенето ми не бе толкова незабележимо, за колкото го мислех.
