Стиснах зъби и отидох до телефона. Набрах номера на Едуард.
— Бела? — отговори той още на първото позвъняване. Звучеше повече от успокоен — олекна му. Можех да чуя Волвото му — той вече беше в колата, което беше добре.
— Ти си остави телефона… съжалявам, Джейкъб ли те докара в къщи?
— Да — измърморих. — Ще дойдеш ли да ме вземеш, моля те?
— Вече пътувам — каза той веднага. — Какво не е наред?
— Искам Карлайл да погледне ръката ми. Мисля, че е счупена.
Беше настъпила тишина в другата стая и се зачудих кога Джейкъб щеше да се разкара. Усмихнах се злобно, представяйки си безпокойството му.
— Какво стана? — Едуард попита, гласът му се понижи.
— Ударих Джейкъб — признах аз.
— Добре — каза безрадостно Едуард. — Съжалявам, че си ранена.
Засмях се, защото той звучеше по-приятно от колкото Чарли.
— Иска ми се да го бях наранила — въздъхнах разочаровано. — Не му нанесох абсолютно никакви щети.
— Мога да поправя това — предложи той.
— Надявах се да го кажеш.
Имаше малка пауза.
— Не звучеше, сякаш си го казала ти — каза той внимателно. — Какво направи той?
— Целуна ме — промърморих.
Всичко, което чувах от другата страна на линията, бе усилващия се шум от двигателя.
В другата стая Чарли проговори отново.
— Може би трябва да тръгваш, Джейк — подметна.
— Мисля, че мога да поостана, ако не възразяваш.
— Погребението е твое — измърмори Чарли.
— Кучето още ли е там? — Едуард най-накрая проговори отново.
— Да.
— На ъгъла съм — каза той мрачно и връзката прекъсна.
Като затворих телефона, усмихвайки се, чух звука на колата носеща се по улицата. Спирачките изпротестираха шумно, когато той рязко спря отпред. Отидох да отворя вратата.
— Как е ръката ти? — попита Чарли като влязох. Той изглежда се чувстваше неловко. Джейкъб се излегна на дивана до него в перфектно спокойствие.
Махнах пакета с ледчета, за да я покажа.
— Подува се.
— Може би трябва да налиташ на бой на хора с твоите размери — предложи ми Чарли.
— Може би — съгласих се аз. Отидох да отворя вратата. Едуард чакаше.
— Дай да погледна — промърмори той.
Той нежно изследва ръката ми, толкова внимателно, за да не ми причини никаква болка. Ръцете му бяха почти толкова студени колкото и леда и при допир с ръката ми усещането беше приятно.
— Мисля, че си права за счупването — каза той. — Гордея се с теб. Трябваше да приложиш повече сила.
— Толкова колкото имах. — Отвърнах. — Но очевидно недостатъчно.
Той целуна ръката ми леко.
— Ще се погрижа за това — обеща той. И после повика. — Джейкъб — като гласът му все още беше тих и спокоен.
— Сега, сега — предупреди Чарли.
Чух Чарли да се отмества от дивана. Джейкъб дойде пръв в антрето и то много тихо, но Чарли не беше много далеч зад него. Джейкъб изглеждаше нетърпелив и напрегнат.
— Не искам никакъв бой, разбираш ли? — Чарли погледна само към Едуард, когато заговори. — Мога да отида и да си сложа значката, ако това ще направи молбата ми по-официална.
— Няма да е необходимо — каза Едуард в сдържан тон.
— Защо не ме арестуваш, татко? — предложих аз. — Аз съм тази, която раздава шамари.
Чарли повдигна една вежда:
— Искаш ли да повдигнеш обвинения, Джейк?
— Не — ухили се Джейкъб непоправимо. — Ще се възползвам някой друг ден.
Едуард направи гримаса.
— Татко, нямаш ли някъде в стаята ти бейзболна бухалка? Искам да я взема за малко.
Чарли ме погледна спокойно.
— Достатъчно, Бела.
— Да идем при Карлайл да погледне ръката ти преди да си се озовала в затворническа килия — каза Едуард, сложи ръката си около мен и ме прибута към вратата.
— Добре — казах, навеждайки се срещу него. Вече не бях толкова ядосана, сега, когато Едуард беше с мен. Чувствах се удобно и ръката ми не беше болеше толкова много.
Вървяхме надолу към тротоара, когато чух Чарли да шепти притеснено зад гърба ми.
— Какво правиш? Луд ли си?
— Дай ми една минутка, Чарли — отговори Джейкъб. — Не се притеснявай, веднага се връщам.
Обърнах се и Джейкъб ни беше последвал, спирайки да затвори вратата пред изненаданото и смутено лице на Чарли.
Едуард не му обърна внимание първоначално, водейки ме към колата. Помогна ми да вляза, затвори вратата и тогава се обърна с лице към Джейкъб на тротоара.
Наклоних се през прозореца притеснена. Чарли се виждаше в къщата, надзъртайки през завесите в стаята.
Позата на Джейкъб беше непринудена, ръцете му бяха сгънати около гърдите му, но мускулите на челюстта му бяха стегнати.
Едуард проговори с глас толкова спокоен и любезен, което направи думите странно повече заплашителни.
— Няма да те убия сега, защото това би разстроило Бела.
— Хмх — измънках аз.
Едуард се обърна леко, за да ме дари с бърза усмивка. Лицето му все още беше спокойно.
— За това може да се тревожиш на сутринта — каза той, докосвайки леко с пръстите си бузата ми.
После се обърна обратно към Джейкъб.
— Но ако я върнеш ранена отново — не ме интересува кой е виновен, не ме интересува, дори тя просто се е спънала или метеор да е паднал от небето и да я е ударил по главата — ако ми я върнеш в по-различно състояние от перфектното, в което съм я оставил, ще тичаш с три крака. Разбра ли, мелез?
Джейкъб завъртя очи.
— Кой се завърна? — натъртих аз.
Едуард продължи сякаш не ме беше чул.
— И ако някога я целунеш отново, ще ти счупя челюстта заради нея — обеща той, като гласът му все още беше любезен и кадифен и… убийствен.
— Ами ако тя иска? — проговори Джейкъб арогантно.
— Хах! — изсумтях аз.
— Ако тя го желае, тогава няма да възразявам. — Едуард сви рамене, без грам притеснение. — Можеш просто да изчакаш тя да ти каже, че иска, вместо да се доверяваш на тълкуването ти на езика на тялото, но лицето си е твое.
Джейкъб се озъби.
— Мечтай си — изроптах аз.
— Да, мечтае си — промърмори Едуард.
— Е, ако си приключил с претърсването на мислите в главата ми — Джейкъб каза с подчертано раздразнение — защо не се погрижиш за ръката й?
