15. ЗАЛОГ
Спрях и го гледах около минута, безмълвна. Не можех да измисля какво да му кажа.
Както гледаше как се вцепенявам от вълнение, сериозността напусна лицето му.
— Добре — каза той, смеейки се. — Това е всичко.
— Джейк — усетих, че имаше нещо голямо — буца — в гърлото ми. Опитах се да премахна пречката. — Не мога. Имам предвид… аз не… Трябва да тръгвам. — Обърнах се, но той ме хвана за рамото.
— Не, чакай. Знам това, Бела. Но, виж, отговори ми на този въпрос, става ли? Искаш ли да си отида и да не си видим повече? Бъди честна.
Беше трудно да се концентрирам върху този въпрос, затова ми отне минута докато отговоря.
— Не, не желая това — най-накрая признах.
Джейкъб се ухили отново.
— Видя ли?
— Но аз не те искам около мен поради същата причина заради която ти ме искаш край себе си — възразих веднага.
— Кажи ми тогава защо точно ме искаш наоколо?
Обмислих това внимателно.
— Липсваш ми когато те няма. Когато си щастлив… — ограничих внимателно. — Това ме прави щастлива. Но мога да кажа същите неща и за Чарли, Джейкъб. Ти си ми като семейство. Обичам те, но не съм влюбена в теб.
Той кимна, спокойно.
— Но ме искаш наоколо?
— Да — казах аз. Беше невъзможно да го накарам да загуби кураж.
— Тогава ще съм.
— Ти си лакомник, който трябва да бъде наказан — изроптах аз.
— Да — той погали дясната ми буза с върха на пръстите си. Избутах ръката му.
— Мислиш ли, че можеш да се държиш малко по-добре, поне малко? — попитах, раздразнена.
— Не. Ти решаваш, Бела. Можеш да ме имаш такъв, какъвто съм — с лошо поведение — или да ме нямаш изобщо.
Погледнах го обезсърчено.
— Това е гадно.
— Значи и ти си.
За кратко това ме отрезви, машинално отстъпих назад.
Той беше прав. Ако не бях гадна — и алчна — трябваше да му кажа, че не искам да сме приятели и да се отдръпна. Беше грешно да се опитвам да го запазя като приятел щом това щеше да го нарани. Не знаех какво правя тук, но бях напълно сигурна, че това не беше добре.
— Прав си — прошепнах аз.
Той се засмя.
— Прощавам ти. Просто опитай да не ми се ядосваш много, защото наскоро реших, че няма да се предавам. Наистина има нещо неустоимо в загубата на кауза.
— Джейкъб — вгледах се в неговите тъмни очи, опитвайки се да го накарам да ме вземе насериозно. — Обичам го, Джейкъб. Той е целият ми живот.
— Обичаш и мен също — напомни ми. Той вдигна ръката си, когато започнах да протестирам. — Не по същия начин, знам. Но той не е целият ти живот. Вече не. Може би той беше, но те остави. И сега той просто ще трябва да се съгласи със следствието от това решение — аз.
Разтърсих глава.
— Ти си невъзможен.
Изведнъж той стана сериозен. Той взе брадичката ми в ръката си, държейки китката ми така че не можех да погледна встрани от неговия решителен, втренчен поглед.
— Докато сърцето ти спре да бие — каза той — аз ще съм тук, борейки се. Не забравяй, че имаш възможности.
— Не ги искам — не се съгласих аз, опитвайки се да изтръгна брадичката си от хватката му, но неуспешно. — И ударите на сърцето ми са преброени, Джейкъб. Времето почти свърши.
Очите му се стесниха.
— Още една причина да се боря — ще се боря по-силно сега, докато мога — прошепна той.
Той все още държеше китката ми — пръстите му я държаха прекалено здраво, докато ме заболя и видях внезапната решимост в очите му.
— Н… — започнах да протестирам, но беше прекалено късно.
Неговите устни докоснаха моите спирайки протеста ми. Той ме целуна ядосано, грубо, другата му ръка стискаше здраво врата ми отзад, правейки бягството невъзможно. Забутах гърдите му с цялата си сила, но той дори не направи признак, че го забелязва. Устата му беше мека, въпреки гнева, устните му се плъзгаха по моите по един топъл, непознат начин.
Сграбчих лицето му, опитвайки се да го избутам, отново без ефект. Той изглежда го забеляза този път и това го смути. Устните му принудиха моите да се отворят и можех да усетя горещия му дъх в устата ми.
Инстинктивно, оставих ръцете си настрана и спрях. Отворих очите си и не се борех, не чувствах… просто го чаках да спре.
Проработи. Гневът изглежда се изпари и той се изтегли обратно за да ме погледне. Той притисна устните си меко на моите отново, веднъж, за втори път… за трети път.
Преструвах се на статуя и чаках.
Най-накрая той се махна от лицето ми и се облегна.
— Приключи ли сега? — попитах безразлично аз.
— Да — отговори той. Започна да се усмихва, затваряйки очите си.
Издърпах ръката си обратно и тогава му залепих шамар, удряйки го в устата толкова силно колкото сила можех да изкарам от тялото си.
Чу се звук от счупване.
— Оу! ОУ! — извиках аз лудо, изпадайки в агония докато притисках ръката си до гърдите.
Беше счупена, можех да го усетя.
Джейкъб ме изгледа ужасен.
— Добре ли си?
— Не, по дяволите! Счупи ми ръката!
— Бела, ти си счупи ръката. Сега престани да танцуваш наоколо и ми дай да я погледна.
— Не ме докосвай! Отивам си вкъщи веднага!
— Ще взема колата — каза той спокойно. Той дори не помръдна челюстта си както правеха по филмите. Колко трогателно.
— Не, благодаря — отказах. — По-добре да вървя.
Обърнах се към улицата. Имаше само няколко мили до границата. Колкото по-скоро се махнех от него, Алис щеше да може да ме види. Тя щеше да прати някой да ме вземе.
— Позволи ми да те прибера вкъщи — настоя Джейкъб.
Невероятно, той обгърна с ръка кръста ми.
Дръпнах се далеч от него.
— Добре! — озъбих се аз. — Хайде! Не мога да дочакам да видя какво ще ти направи Едуард! Надявам се, че ще ти счупи врата, нахакано, гнусно, малоумно КУЧЕ!
Джейкъб завъртя очи. Той ме заведе до пасажерското място на колата му и ми помогна да вляза. Когато седна на шофьорското, той си подсвиркваше.
— Не те ли нараних изобщо? — Попитах необуздано и ядосано.
— Шегуваш ли се? Ако не беше започнала на пищиш, нямаше да разбера, че се опитваш да ме удариш. Може да не съм направен от камък, но не съм толкова мек.
— Мразя те, Джейкъб Блек.
— Това е добре. Омразата е страстна емоция.
