— Ще ти дам една страст — промърморих под носа си. — Убийство, основното провинение на страстта.
— О, хайде! — каза той с приповдигнато настроение и сякаш пак щеше да започне. — Това би трябвало да е по-добре отколкото да целуваш скала?
— Дори не се доближава — казах му студено.
Той сви устните си.
— Може да го казваш просто така.
— Но не го казвам просто така.
Изглежда, че това го притесни за секунда, но след това той отново се развесели.
— Ти си просто ядосана. Нямам опит с тези неща, но си мислех, че беше приятно неправдоподобно.
— Ъгх — изроптах аз.
— Ще си мислиш за това довечера. Когато той мисли, че си заспала, ти ще си мислиш за твоите възможности.
— Ако мисля за теб довечера, ще е защото имам кошмар.
Той намали скоростта на колата, после ме погледна с тъмните си диви очи.
— Просто помисли за това как може да бъде — каза той с мек глас. — Не трябва да променяш нищо заради мен. Знаеш, Чарли ще се радва ако избереш мен. Мога да те защитавам толкова добре, колкото и един вампир може — може би и по-добре. И ще те правя щастлива, Бела. Има толкова много неща, които мога да ти дам, а той не. Ще се обзаложа, че той дори не те е целувал така, защото може да те нарани. Аз никога, никога няма да те нараня, Бела.
Показах му пострадалата си ръка.
Той отвърна.
— Не беше моя вина. Знаеш го добре.
— Джейкъб, не мога да бъда щастлива без него.
— Ти никога не си и опитвала — не се съгласи той. — Когато напусна, ти изразходваше цялата си енергия, мислейки, страдайки за него. Можеш да бъдеш щастлива, ако го оставиш да си отиде. Можеш да си щастлива с мен.
— Не искам да бъда щастлива с някой, а с него — настоявах аз.
— Никога няма да бъдеш толкова сигурна с него, отколкото си с мен. Той те остави веднъж, може да го направи отново.
— Не, няма да го направи — казах през зъби аз.
Болката от спомена остана в мен като белег от камшик. Това ме накара до искам да го нараня пак.
— Ти също ме остави ме един път — напомних му със студен глас, мислейки за седмиците, криейки се от мен, думите, които ми каза и дърветата пред дома му.
— Никога не съм те оставял — отрече той разгорещено. — Те ми казаха да не ти казвам, че не е безопасно за теб. Но никога не си тръгнах, никога! Бягах около къщата ти всяка вечер, както правя сега. Само за да се уверя, че си добре.
Нямаше да позволя да ме накара да се чувствам зле заради него.
— Заведи ме вкъщи. Боли ме ръката.
Той въздъхна и започна да кара с нормална скорост, гледайки в пътя.
— Просто си помисли, Бела.
— Не — отвърнах аз упорито.
— Да. Тази вечер. И аз ще мисля за теб, докато ти мислиш за мен.
— Както казах, кошмар.
Той се засмя:
— Ти отвърна на целувката ми.
Ахнах, несъзнателно свивайки пръстите си в юмрук, изсъсках, когато болката от счупената ми ръка се обади.
— Добре ли си? — попита той.
— Не съм.
— Мисля, че мога да ти кажа разликата.
— Очевидно не можеш — не отвърнах на целувката ти, това беше опит да те разкарам от себе си, идиот.
Той се изсмя гърлено.
— Обидно. Почти твърде отбранително, бих казал.
Дълбоко си поех дъх. Нямаше смисъл да споря с него; щеше да оспори всяка моя дума.
Концентрирайки се върху ръката си, се опитах да размърдам пръстите си, за да установя къде са счупените части.
Остра болка проряза ръката ми. Изстенах.
— Наистина съжалявам за ръката ти — каза Джейкъб, звучейки почти искрено. — Следващия път, когато искаш да ме удариш, използвай бейзболна бухалка или железен лост, става ли?
— Не си мисли, че ще го забравя — промърморих аз.
Не осъзнавах накъде отиваме, докато не видях, че бяхме на моята улица.
— Защо ме водиш тук? — попитах.
Той ме погледна, а погледът му беше празен.
— Мисля, че каза, че се прибираш у вас?
— Ъгх. Предполагам не можеш да ме закараш до къщата на Едуард, нали?
Болка премина през лицето му и можех да видя, че това му повлия повече от всичко останало, което казах.
— Това е домът ти, Бела — отвърна тихо той.
— Да, но живеят ли някакви доктори тук? — попитах, държейки ръката си отново.
— Ох. — Той обмисли това за това за минута. — Ще те закарам до болницата. Или Чарли може да го направи.
— Не искам да ходя в болницата. Срамно и ненужно е.
Остави колата пред къщата, все още колебаейки се. Колата на Чарли беше на пътя.
Въздъхнах.
— Върви си вкъщи, Джейкъб.
Излязох от колата несръчно, отправяйки се към вкъщи. Моторът изръмжа зад мен и аз бях по-малко учудена, отколкото раздразнена да открия Джейкъб зад себе си.
— Какво ще правиш? — попита той.
— Ще взема лед за ръката ми, после ще се обадя на Едуард да му кажа да дойде и да ме заведе при Карлайл да ми оправи ръката.
Той не отговори. Отвори вратата и я задържа за мен.
Влязохме в стаята повече от тихо, където Чарли лежеше на дивана.
— Здравейте, деца — каза той, седейки в очакване. — Радвам се да те видя тук, Джейк.
— Здрасти, Чарли. — Отговори Джейкъб небрежно.
Отидох в кухнята.
— Какво не й е наред? — зачуди се Чарли.
— Мисли, че си е счупила ръката. — Чух Джейкъб да му отговаря. Отидох до фризера и извадих ледени кубчета.
— Как го е направила? — като мой баща, предполагах, че Чарли ще покаже повече загриженост, отколкото пренебрежение.
Джейкъб се засмя.
— Удари ме.
Чарли се засмя също и аз се смръщих, докато удрях ваничката с леда в ръба на мивката. Ледът се разпръсна в нея, взех със здравата си ръка една шепа от него и обвих кубчетата в кърпата на тезгяха.
— Защо те удари?
— Защото я целунах — каза Джейкъб безочливо.
— Браво на теб, хлапе — отвърна Чарли поздравително.
