Когато се събудих, бях в леглото си, а слабата светлина, която идваше от прозореца ми, се спускаше под странен ъгъл. Сякаш беше следобед.
Прозях се и се протегнах, пръстите ми го търсиха, но не го намериха.
— Едуард? — промърморих аз.
Моите търсещи пръсти попаднаха на нещо студено и гладко. Неговата ръка.
— Наистина ли си будна този път? — прошепна той.
— Мхм! — простенах в съгласие. — Имало ли е много фалшиви аларми?
— Беше много неспокойна — говореше през целия ден.
— Цял ден? — премигнах и погледнах към прозореца отново.
— Имаше дълга нощ — каза той неуверено. — Прекара един ден в леглото.
Седнах, а главата ми се замая. Светлината през прозореца ми идваше от запад.
— Уоу!
— Може би си гладна? — предположи той. — Искаш ли закуска в леглото?
— Сама ще си я взема! — простенах, като се изпънах отново. — Имам нужда да стана и да се раздвижа.
Той държеше ръката ми по пътя към кухнята, наблюдавайки ме внимателно, все едно ще падна всеки момент. Или може би си мислеше, че ходя насън.
Направих бързо закуската си, като метнах няколко сандвича в тостера. Хвърлих поглед на себе си върху отразяващата боя по повърхността.
— Уф! Изглеждам ужасно.
— Беше дълга нощ — каза той отново. — Трябваше да останеш и да се наспиш.
— Да! И да изпусна всичко. Трябва да започнеш да приемаш факта, че сега съм част от семейството.
— Да, трябва да свиквам с идеята — той се усмихна.
Седнах със закуската си, а той седна до мен. Когато вдигнах сандвича, за да отхапя, забелязах, че се взира в ръката ми. Погледнах надолу и видях, че все още нося подаръка от Джейкъб.
— Може ли? — той попита и се пресегна към малкия дървен вълк.
Преглътнах шумно.
— Ъ, разбира се!
Той премести ръката си под гривната и хвана малката фигурка в снежната си длан. За един кратък момент бях уплашена. Само лек натиск и той можеше да го счупи на парчета.
Но, разбира се, Едуард не би го направил. Срамувах се, че съм си го помислила. Той само претегли вълка в ръката си за момент, а след това го пусна. Вълкът се поклати леко на китката ми.
Опитах се да разгадая изражението в очите му. Всичко, което можех да видя, беше замисленост — той криеше всичко друго, ако въобще имаше друго.
— Джейкъб Блек може да ти подарява неща.
Това не беше въпрос, нито обвинение. Просто факт. Но знаех, че той си спомняше последния ми рожден ден и забраната ми за подаръци — не исках никакви. Особено от Едуард. Не беше напълно логично и, разбира се, никой не ме послуша…
— И ти си ми давал подаръци — припомних му аз. — Знаеш, че обичам ръчно направени неща.
Той сви устни за момент.
— Ами готови неща? Те приемливи ли са?
— Какво имаш предвид?
— Тази гривна! — пръстите му направиха кръг около китката ми. — Ще я носиш дълго, нали?
Свих рамене.
— Защото не искаш да нараниш чувствата му? — предположи той заядливо.
— Разбира се, предполагам.
— Тогава мислиш ли, че е честно? — попита той, гледайки към ръката ми, докато говореше. Той обърна дланта си и прокара пръсти по вените ми. — Ако имаш малък символ?
— Символ?
— Талисман — нещо да ти напомня за мен.
— Ти си във всяка моя мисъл, не са ми нужни такива неща.
— Ако ти дам нещо, ще го носиш ли? — продължи той.
— Ръчно направено?
— Да, нещо, което имам от известно време! — той се усмихна с ангелска усмивка.
Ако беше единствената реакция към подаръка на Джейкъб, щях да я приема с удоволствие.
— Ако това ще те направи щастлив.
— Забелязала ли си разликата? — попита той, а гласът му стана укорителен. — Защото аз съм.
— Каква разлика?
Очите му се свиха.
— Всички могат да ти подаряват неща. Всички освен мен. С удоволствие бих ти взел подарък по случай завършването, но не го направих. Знаех, че ще те разстрои повече, отколкото ако някой друг би го направил. Това е напълно нечестно. Как си го обясняваш?
— Лесно! — свих рамене. — Ти си по-важен от всички останали. А ти си ми подарил себе си. Това е повече, отколкото заслужавам, а всичко друго, което ми дадеш ни дебалансира.
Той се замисли за момент, а след това извъртя очи.
— Начинът, по който гледаш на мен, е нелеп.
Дъвчех закуската си спокойно. Знаех, че няма да слуша, ако му кажа, че не е схванал.
Телефона на Едуард извибрира. Той погледна номера преди да вдигне.
— Какво има, Алис?
Той слушаше, а аз чаках реакцията му, изведнъж под напрежение. Но каквото и да е казала, не го е изненадало. Той изстена за момент.
— Предположих до накъде — каза й той, взирайки се в очите ми, веждите му се бяха наклонили в разочарование. — Тя говореше насън.
Изчервих се. Какво ли толкова съм казала?
— Ще се погрижа — обеща той.
Той ме погледна, когато затвори.
— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Почудих се за момент. След предупреждението на Алис миналата вечер, предполагах защо се е обадила. А след това се сетих за кошмарите, които сънувах през деня — сънища, в който преследвах Джаспър, опитвайки се да го последвам и намирам сечището в лабиринта — като дървета, знаейки, че ще намеря Едуард там… Едуард и чудовищата, които искаха да ме убият, но не ми пукаше за тях, защото вече бях взела решение — можех да се досетя какво е чул Едуард, докато съм спала.
Свих устни за момент, неспособна да срещна погледа му. Той чакаше.
— Харесвам идеята на Джаспър! — накрая казах аз. Той изстена.
— Искам да помогна! Трябва да направя нещо! — настоях аз.
— Няма да помогне, ако си в беда.
— Джаспър мисли, че ще помогне. Това е в неговата област.
Едуард ме гледаше намръщено.
— Не можеш да ме държиш настрана! — заплаших аз. — Няма да се крия в гората, докато всички вие рискувате живота си за мен.
Внезапно той се усмихна.
— Бела, Алис не те вижда в сечището. Тя те вижда как се препъваш загубена в гората. Няма да можеш да ни намериш, ти просто ще го направиш по-трудно да те открия след това.
Опитах се да бъда толкова спокойна, колкото него.
— Защото Алис не се е договорила с него — казах любезно. — Ако го беше направила, нямаше да види нищо. Но изглежда, че и Сет иска да е там, колкото и аз. Не би трябвало да е трудно да го убедя да ми покаже пътя.
Гняв премина по лицето му, след това той си пое дълбоко въздух и се успокои.
