Изведнъж ръцете му бяха около мен, после погали лицето ми и ръцете ми. Той ме успокояваше. Вината се движеше спираловидно. Но инстинктите за оцеляване бяха по-силни. Нямаше спор, че той е съществена част за моето оцеляване.
— Знаеш, че не е така, Бела! — измънка той. — Няма да бъда далеч, а и всичко ще свърши толкова бързо.
— Няма да мога да го преживея — настоях, все още взирайки се надолу. — Да не знам дали ще се върнеш или не! Как да живея през това време, без значение дали ще свърши бързо или не?
Той изстена.
— Ще бъде лесно, Бела! Няма причина да се страхуваш.
— Нито една?
— Не!
— И всички ще бъдат добре?
— Всички! — обеща той.
— Значи няма нужда да бъда в сечището.
— Разбира се, че не. Алис току-що ми каза, че ще бъдат деветнадесет. Лесно ще можем да се оправим с тях.
— Точно така — ти каза, че ще е толкова лесно, че някой може да седи отстрани — повторих думите му от миналата нощ. — Наистина ли го мислеше?
— Да!
Беше толкова просто — той трябваше да го види.
— Толкова лесно, че можеш да седиш отстрани?
След дълъг момент на безмълвност, аз вдигнах глава. Безизразното лице се беше върнало. Поех дълбоко въздух.
— Значи, ще е единия начин или другия. В първия има повече опасност, за която ти не искаш да знам, в такъв случай е по-добре да бъда там, за да помогна с каквото мога. Или… или ще бъде толкова лесно, че те могат да се справят без теб. Кое избираш?
Той не отговори. Знаех за какво си мисли — за същото, което и аз. Карлайл. Есме. Емет. Розали. Джаспър. И… принудих себе си да помисля за последното име. И Алис.
Зачудих се дали не съм чудовище. Не типа, за който той се смяташе, а за истинския. Типът, който наранява другите. Типът, за който няма граници, когато стане въпрос за неговите желания.
Това, което исках, е да е в безопасност с мен. Дали имаше граници, за това, което щях да направя, което щях да пожертвам за него? Не бях сигурна.
— Молиш ме да им позволя да се бият без мен? — той попита с тих глас.
— Да — бях изненадана, че гласът ми беше спокоен, когато се презирах отвътре. — Или да ми позволиш да бъда там. И в двата случая ще съм с теб.
Той си пое дълбоко въздух, а след това издиша. Постави ръце на двете страни на лицето ми, принуждавайки ме да срещна погледа му. Той гледаше в очите ми дълго време. Чудех се какво ли търси и беше ли това, което намери. Лицето ми изразяваше ли вината, която се беше прокраднала в стомаха ми — отвращавах ли го?
Очите му се свиха срещу емоции, които не можех да разчета, и пусна ръката си, за да извади мобилния си.
— Алис? — той изстена. — Можеш ли да дойдеш да наглеждаш Бела? — той повдигна едната си вежда, предизвиквайки ме да се противопоставя. — Трябва да говоря с Джаспър.
Тя очевидно се съгласи. Той остави телефона си и погледна лицето ми.
— Какво ще кажеш на Джаспър? — прошепнах аз.
— Ще обсъдим… това да седя отстрани.
Можех да прочета по лицето му, колко трудно му беше да изговори думите.
— Съжалявам.
Съжалявах, мразех да го карам да прави такива неща. Недостатъчно, за да имитирам усмивка и да му кажа да продължава без мен. Определено не толкова много.
— Не се извинявай! — каза той и се усмихна леко. — Никога не се страхувай да ми казваш как се чувстваш, Бела! Ако това е, от което се нуждаеш… — той сви рамене. — Ти си ми първия приоритет.
— Не исках да прозвучи така — да избираш между мен и семейството ти.
— Знам това. Освен това, това не е, за което молиш. Ти ми даде две алтернативи, с които можеш да живееш. Предполага се, че така компромиса действа.
Наведох се напред и отпуснах глава на гърдите му.
— Благодаря ти! — прошепнах аз.
— По всяко време — отговори той, целувайки косата ми. — Всичко!
Не помръднахме дълго време. Криех лицето си, притисната към ризата му. Два гласа се бореха вътре в мен. Единият, който иска да бъда добра и смела, а другият, който казва на първия да си затваря устата.
— Коя е третата съпруга? — той ме попита внезапно.
— А? — казах аз, запъвайки се. Не помнех да съм сънувала това отново.
— Мърмореше нещо за „третата съпруга“ миналата нощ. Останалото имаше някакъв смисъл, но там се изгубих.
— О! Ъ, да! Това е просто една от историите, които чух при огъня онази вечер. — Свих рамене. — Предполагам е останало в съзнанието ми.
Едуард се отдръпна от мен и отпусна глава на една страна, вероятно объркан от неприятната нотка в гласа ми.
Преди да може да попита, Алис се появи пред кухненската врата с кисела физиономия.
— Ще пропуснеш цялата забава — измърмори тя.
— Здравей, Алис! — поздрави я той. Той повдигна брадичката ми с един пръст, за да ме целуна за довиждане.
— Ще се върна по-късно! — обеща ми той. — Ще ида да го изясня с другите и да подредим нещата.
— Добре.
— Няма какво да се оправя — каза Алис. — Вече им казах. Емет е доволен.
Едуард простена.
— Разбира се, че е!
Той излезе през вратата, оставяйки ме с Алис. Тя ме гледаше.
— Съжалявам! — извиних се отново. — Мислиш ли, че това ще го направи по-опасно за вас?
Тя изсумтя.
— Твърде много се притесняваш, Бела! Ще ти побелее косата преждевременно.
— Тогава защо си разстроена?
— Едуард е такъв мърморко, когато не става по неговия начин. Просто очаквам да живееш с него няколко месеца. Предполагам, ако си здравомислеща, си заслужава. Но ми се иска да можеш да контролираш песимизма, Бела! Толкова е ненужен.
— Ще пуснеш ли Джаспър да отиде без теб?
Алис се нацупи.
— Това е различно!
— Разбира се, че е!
— Отиди да се оправиш малко! — нареди ми тя. — Чарли ще се прибере след петнадесет минути, а ако те види в този вид, няма да те пусне никога повече.
Уоу, аз вече бях загубила цял ден. Изглеждаше такава загуба. Доволна бях, че няма винаги да прекарвам времето си в спане.
Бях напълно изрядна, когато Чарли се прибра — добре облечена, косата прибрана, а в кухнята на масата бях оставила вечерята му. Алис седна на обичайното място на Едуард и това изглежда запълваше деня на Чарли.
— Какво правиш, Алис? Как си?
— Добре съм, Чарли! Благодаря.
— Виждам, че най-накрая си станала от леглото, поспаланке! — той ми каза, когато седнах до него,
