Той ме погледна подозрително.
— Кои детайли имаш в предвид?
Аз успях.
— Нека да изясним твоите предпоставки първо.
— Ти знаеш какво искам.
— Брак — направих думата да звучи като мръсна дума.
— Да — той се усмихна диво. — Като за начало.
Шокът развали моят внимателно съставен израз.
— Има още?
— Е — каза той и направи замислена физиономия. — Ако си моя жена, тогава каквото е мое е и твое… като пари за обучение. Така че, няма да има проблеми с Дартмут.
— Нещо друго? Докато си още абсурден?
— Не бих възразил понякога.
— Не. Няма време. Това е нарушаване на сделката, точно тук.
Той въздъхна копнеещо.
— Просто година или две?
Разтърсих главата си, устните ми се намръщиха.
— Продължи нататък.
— Това е. Освен ако не искаш да говорим за коли…
Той се ухили широко, когато аз се нацупих, тогава взе главата ми и започна да си играе с пръстите ми.
— Не знаех, че няма нищо друго, което да искаш, освен да се трансформираш в чудовище. Наистина съм любопитен — гласът му беше нисък и сух.
Спрях за момент, зяпайки неговата ръка върху моята. Все още не знаех как да започна. Чувствах, че ме гледа и се изплаших да направя същото. Кръвта започна да гори в лицето ми.
Неговите студени пръсти изчеткаха бузата ми.
— Ти се изчервяваш? — попита той с изненада. Продължих да гледам надолу. — Моля те, Бела, незнанието е болезнено.
Прехапах устна.
— Бела. — Неговият тон ме изхока, напомняйки ми, че е трудно за него като пазя мислите си за себе си.
— Е, малко съм притеснена… за след това — признах, най-накрая поглеждайки го.
Усетих тялото му обтегнато, но гласът му беше лек и кадифен.
— За какво се притесняваш?
— Всичко в теб изглежда толкова убедено, че единственото нещо, от което ще бъда заинтересована след това е избиването на всеки в града — признах аз, докато той трепна от избора ми на думи. — И се боя, че аз ще бъда толкова погълната с безредицата, че няма да съм себе си повече… и това, че няма… няма да искам теб по същия начин както те искам сега.
— Бела тази част не трае завинаги — увери ме той.
Той губеше смисъла.
— Едуард — казах аз нервно, зяпайки луничките по китката ми. — Има нещо, което исках да направя преди да не съм човек повече.
Той изчака, за да продължа. Аз не продължих. Цялото ми лице гореше.
— Каквото поискаш — окуражи ме той, разтревожен.
— Обещаваш ли? — прошепнах, знаейки, че моя опит да го хвана с неговите думи няма да проработи, но неспособен да се противопостави.
— Да — каза той. Погледнах, за да видя, че неговите очи бяха объркани. — Кажи ми какво искаш и може да го имаш.
Не можех да повярвам колко неудобно и идиотски се почувствах. Бях толкова невинна. Нямах никаква идея как да бъда съблазнителна.
— Теб — измънках почти несвързано.
— Аз съм твой — той се усмихна, все още забравящ, опитвайки се да задържи моя поглед, докато погледна настрани пак.
Поех си дълбоко дъх и се изправих на колене на леглото. Тогава увих ръцете си около врата му и го целунах.
Той ми отвърна на целувката, решаващ но желаещ. Неговите устни бяха нежни срещу моите, и аз можех да кажа, че умът му беше другаде, опитвайки се да разбере за какво си мисля. Реших, че има нужда от помощ.
Ръцете ми бяха леко разклатени, докато освобождавах врата му от ръцете си. Пръстите ми се спуснаха по ризата му. Трептенето не помогна, докато се опитвах да побързам с копчетата преди да ме е спрял.
Замръзнали му устни, и аз почти можех да чуя щракването на главата му, докато сложи в ред думите ми и действията ми.
Той ме отблъсна в началото, неговото лице беше силно неодобрително.
— Бъди отговорна, Бела.
— Ти обеща — каквото поискам — припомних му безнадеждно.
— Не сме го обсъдили. — Той се отрази в мен, докато закопчаваше копчетата, който се опитах да разкопчея.
Зъбите ми се притиснаха.
— Казвам, че сме — изкрещях. Придвижих ръцете си до горното копче на блузата ми, за да го отворя.
Той сграбчи китките ми и ги забоде към мен.
— Казвам, че не сме — каза той твърдо.
Крещяхме си.
— Искаше да знаеш — отбелязах аз.
— Мислех си, че ще бъде нещо поне малко реално.
— Значи, ти можеш да поискаш всякакви тъпи и абсурдни неща, които желаеш — като да се оженим — но на мен не ми е позволено дори да обсъждам това, което аз… — Докато декларирах той събра моите ръце заедно, за да ги събере само в едната своя, а другата постави на устата ми.
— Не — лицето му бе твърдо.
Поех си дълбоко въздух, за да се стабилизирам. И докато гнева започна да изчезва почувствах нещо друго.
Отне ми минута, за да разпозная чувството, защо гледах отново на долу, изчервяването се появи пак — защо моя стомах се почувства неспокоен, защо имаше толкова много влага в очите ми, защо аз внезапно исках да избягам от стаята.
Отхвърлянето мина през мен инстинктивно и силно.
Знаех, че бях нерационална. Той беше много ясен в друг случай, че моята безопасност беше единствения фактор. Не бях правила себе си толкова уязвима преди. Намръщих се на златния утешител, което съвпадаше с неговите очи и се опитах за изгоня рефлекса, че ми каза, че бях нежелана и неспособна.
Едуард въздъхна. Ръката над моята уста се премести под моята брадичка и той дръпна моето лице нагоре, трябваше да погледна в него.
— Какво сега?
— Нищо — измънках.
Той прецени лицето ми за дълъг момент, докато се опитвах безуспешно да се извия далеч от погледа му. Неговата вежда се набръчка, и изражението му стана тревожно.
— Нараних ли чувствата ти? — попита той шокиран.
— Не — излъгах аз.
Толкова бързо, че дори не бях сигурна как се случи, аз бях в неговите ръце, люлеех се между неговото рамо и неговата глава, докато неговия палец галеше бузата ми.
