Аз бях готова да се присъединя към неговото семейство и неговия свят. Страхът, вината, мъката ми бяха казали толкова много. Имах шанс да се концентрирам над това — да се взирам в луната през облаците и да лежа срещу вълците — и знаех че няма да се паникьосвам пак. Следващият път, когато нещо застане между нас аз щях да съм готова. Актив, а не отговорност. Той никога нямаше да има нужда да избира между мен и семейството си отново. Щяхме да бъдем партньори като Алис и Джаспър. Следващия път щях да дам моя принос.
Щях да чакам сабята да се махне от главата ми, за да бъде Едуард задоволен. Но това не беше нужно. Аз бях готова.
Имаше само едно липсващо парче.
Едно парче, защото още имаше някои неща, които не се бяха променили, включваха отчаяния начин, по който го обичах. Имах много време да мисля за последиците от облога на Джаспър и Емет — за да разбера нещата, исках да загубя човечността си и частта, от която не исках да се откажа. Знаех за кой човешкия опит щях да настоявам преди да стана нечовек.
Така че, имахме неща за изглеждане. След всичко, което бях видяла последните две години, вече не вярвах с думата „невъзможно“. Щеше да отнеме повече от това, да ме спре сега.
Е, честно, вероятно щеше да бъде много по-сложно. Но щях да опитам.
Колкото и решена да бях, не се учудих, че все още съм нервна, изминавайки дългия път до къщата му. Не знаех как да направя това, което се опитвах да направя и това ми гарантираше сериозни притеснения. Той седеше на пасажерското място, борещ се с усмивка заради бавното ми темпо. Бях изненадана, че не настоява да седне зад волана, но тази вечер изглеждаше, че ще се съобрази с моята скорост.
Беше преди залез когато стигнахме до къщата. Ливадата беше ярка от светлината, идваща от всеки прозорец.
Веднага след като спрях двигателя той бе пред моята врата, отваряйки ми я. Той ме повдигна от кабината с една ръка, като държеше гърба ми над раменете си с другата. Устните му намериха моите, когато чух как затваря вратата на колата зад мен.
Без да прекъсва целувката, ме занесе в къщата.
Беше ли предната врата отворена? Не знаех. Ние бяхме вътре, въпреки че бях замаяна. Трябваше да си напомня да дишам.
Това целуване не ме уплаши. Не беше като преди, когато аз усещах страх и паника, пропуснати през неговия контрол. Неговите устни не бяха разтревожени, а ентусиазирани — той изглеждаше развълнуван колкото мен, заради това че имаме цялата нощ да се концентрираме над това, да бъдем заедно. Той продължи да ме целува за няколко минути, стоейки там на входа, той изглеждаше по-малко въоръжен от обикновено, неговата уста студена и взискателна бе върху моята.
Аз започнах да се чувствам предпазливо оптимистична. Може би да получа това, което исках нямаше да е толкова трудно, колкото очаквах да бъде.
Не, разбира се, щеше да бъде точно толкова трудно, колкото си мислех.
С подсмихване той ме остави, държейки ръката ми.
— Добре дошла вкъщи — каза той. Очите му бяха навлажнени и топли.
— Това звучи приятно — казах аз без дъх.
Той ме постави нежно на краката ми. Аз увих и двете си ръце около него, отказвайки да позволя да има празно място между нас.
— Имам нещо за теб — каза той с разговорен глас.
— Ох?
— Каза, че ако е направено от мен е позволено, помниш ли?
— Да, предполагам че го казах.
Той се подсмихна на моята неохота.
— То е горе в стаята ми. Да отида ли да го взема?
Стаята му?
— Разбира се — съгласих се.
— Да тръгваме.
Той явно бе нетърпелив да ми даде моя не-подарък, защото човешката скорост не беше достатъчно бърза за него. Той ме вдигна отново и почти полетяхме нагоре по стълбите към неговата стая. Той ме пусна пред вратата и хукна към килера му.
Върна се преди да бях направила и стъпка, но аз го игнорирах и отидох към голямото златно легло. Аз седнах в края и се плъзнах към центъра му, свих се на топка, ръцете ми се увиха около коленете.
— Добре — измърморих аз. Сега, когато бях там където исках да бъда, аз можех да позволя малко неохота. — Дай ми го.
Едуард се засмя.
Той се покатери по леглото, за да седне до мен, и моето сърце затупка неравно. Надявах се, че ще припише реакцията ми на вълнение заради подаръка.
— Ръчно направено — напомни ми той сурово, освободи лявата ми китка от крака ми, и докосна сивата гривна за момент. След това ми върна ръката.
Проучих го предпазливо. На отсрещната страна на верижката с вълка се имаше кристал във формата на сърце. Беше нарязано на много парчета, така че дори и на лека светлина от лампата то сияеше. Вдишах леко.
— Беше на майка ми — той се сви. — Наследих неща като това. Дадох няколко на Есме и Алис. Така че, ясно е, че не е голяма работа във всеки случай.
Аз се усмихнах.
— Но си помислих, че е добро представяне — той продължи. — То е твърдо и студено. — Засмя се. — И хвърля дъги на слънчева светлина.
— Забрави най-важната прилика — казах. — Красиво е.
— Моето сърце е просто тишина — премисли той — И също е твое.
Увъртях си китките за да може сърцето ми да мъждука.
— Благодаря ти. И за двете.
— Не, аз ти благодаря. Облекчаващо е да приемеш подаръка толкова лесно. Добра тренировка също — той се ухили, озъбвайки се.
Аз се надвесих над него, поставяйки главата си в ръцете му и се гушнах в него. Вероятно бе същото като да се опреш в картината на Микеланджело — Давид — само че перфектното мраморно същество уви ръцете си около мен и ме издърпа по-близо до него. Изглеждаше добро място за начало.
— Може ли да обсъдим нещо? Ще съм благодарна ако започнеш да бъдеш откровен.
Той спря за момент.
— Ще положа най-доброто си усилие — съгласи се той предпазливо.
— Не нарушавам никакви правила — обещах — това е точно за теб и мен — изясних. — Е… Бях впечатлена колко добре можехме да отстъпваме миналата нощ. Мислех си, че ще искам да използвам същите принципи в друга ситуация — чудех се защо се държах толкова официално. Сигурно беше от нервите.
— Какво ще искаш да преговаряме? — попита той с усмивка в тона на гласа си.
Борех се, опитвайки да намеря точните думи, с които да започна.
— Вслушай се в сърцето си — изропта той. — То полита като колибри. Добре ли си?
— Чудесно се чувствам.
— Моля те, продължи тогава — окуражи ме той.
— Е, предполагам, първо искам да поговорим за цялата работа с абсурдния брак.
— Той е абсурден само за теб. Та какво за него?
— Чудех се дали е отворен за преговори?
Едуард се намръщи сериозно.
— Аз вече направих най-големия компромис. Съгласих се да отнема живота ти въпреки моята по-добра оценка.
— Не — разтърсих глава, фокусирайки се над лицето си. — Тази част е вече уговорена. Не обсъждаме моите… обновления сега. Искам да обсъдим други детайли.
