Беше грешното място да гледам, опитвайки се да излъжа себе си, да се убедя, че всичко ще проработи. Защото когато отделях очи от Кълънови — далеч от картината на тяхната игра на битка, която ще бъде истинска и смъртоносна след няколко дни — Джейкъб срещна погледна ми и ми се усмихна.
Беше същата вълча усмивка както преди, очите му се присвиваха по начина, както когато беше човек.
Трудно е да повярваш, че не много отдавна намирах върколаците за страшни — сънувах толкова кошмари за тях.
Знаех, без да питам, кой от останалите беше Ембри и кой беше Куил. Защото Ембри определено беше по-слабият сив вълк с тъмни петна по гърба си, който седеше толкова спокойно, наблюдавайки, докато Куил — тъмно шоколадово-кафяв, по-светъл около лицето си, трепвайки постоянно, сякаш умираше да се присъедини към фалшивия бой. Те не бяха чудовища, макар да изглеждаха така. Те бяха приятели.
Приятели, които не изглеждаха толкова неразрушими, колкото Емет и Джаспър, по-бързи и от ударите на кобра, докато лунната светлина проблясваше върху гранитната им кожа. Приятели, които не изглежда, че са разбрали опасността тук. Приятели, които са смъртни, приятели, които могат да кървят, приятели, които могат да умрат…
Вярата на Едуард беше успокоителна, защото беше ясно, че той не се тревожи за семейството си. Но щеше ли да го заболи, ако нещо стане с вълците? Имаше ли някаква причина да бъде загрижен, ако тази вероятност не го притесняваше? Вярата на Едуард се отнасяше само за една част от страха ми.
Опитах се да се усмихна на Джейкъб, преглъщайки бучката в гърлото си. Изглежда, че не се справих добре.
Джейкъб скочи леко на крака, с разликата между пъргавостта му и очевидното му тегло, и дотича до покрайнините, където бяхме аз и Едуард.
— Джейкъб! — Едуард го поздрави учтиво.
Джейкъб го игнорира, тъмните му очи ме гледаха. Той сведе глава на моето ниво, както вчера, навеждайки се на една страна. Тихо скимтене излезе от муцуната му.
— Добре съм! — отговорих аз, без да се нуждая от превода, който Едуард щеше да ми даде. — Просто се тревожа, нали знаеш.
Джейкъб продължи да ме гледа.
— Той иска да знае защо — измънка Едуард.
Джейкъб изръмжа — не заплашителен звук, а ядосан — и устните на Едуард трепнаха.
— Какво? — попитах аз.
— Той мисли, че превода ми пропуска нещо желано. Това, което всъщност си помисли, бе: „Това е наистина глупаво. Има ли за какво да се тревожиш?“ Промених го, защото си помислих, че е грубо.
Усмихнах се наполовина, твърде загрижена, за да се чувствам наистина развеселена.
— Има доста неща, за които да се тревожа — казах на Джейкъб. — Като група глупави вълци, които се опитват да се наранят.
Джейкъб се засмя с задавящия си лай.
Едуард въздъхна.
— Джаспър иска малко помощ. Ще се справиш ли без преводач?
— Ще успея.
Едуард ме погледна тъжно за минута, изражението му трудно да се разбере, след това се обърна и се запъти към Джаспър.
Седнах там, където бях. Земята беше студена и неудобна.
Джейкъб направи крачка напред, след това погледна пак към мен и тихо скимтене се надигна от гърлото му. Той направи още половин крачка.
— Върви без мен — казах му аз. — Не искам да гледам.
Джейкъб наклони глава на една страна отново за момент, а след това се сви на земята до мен.
— Наистина, можеш да отидеш — уверих го. Той не отговори, просто постави глава на лапите си.
Взирах се в светлите сиви облаци, не желаейки да гледам борбата. Въображението ми беше достатъчно богато. Бриз премина през сечището, а аз потрепнах.
Джейкъб се премести по-близо до мен, притискайки топлата си козина до лявата ми страна.
— Ъ, мерси — промърморих аз.
След няколко минути се облегнах на широкото му рамо. Така беше доста по-удобно.
Облаците се движеха бавно, избледняващи и разведряващи като тъмни парченца, пресекли луната и изчезнали.
Разсеяно започнах да прокарвам пръсти през козината на врата му. Същото странно мънкане, което направи и вчера, излезе от гърлото му. Беше груб вариант на звук. По-груб, по-див от мъркането на котка, но носещ същото чувство на задоволство.
— Знаеш ли, никога не съм имала куче — намръщих се аз. — Винаги съм искала, но Рене е алергична.
Джейкъб се засмя, тялото му потрепна под мен.
— Въобще ли не се тревожиш за събота? — попитах аз.
Той обърна огромната си глава към мен, така че да видя как едното му око се завъртя.
— Искаше ми се да се чувствам толкова позитивна.
Той наведе глава срещу краката ми и започна да мърка отново. И това ме накара да се чувствам малко по-добре.
— Та, утре ще се поскитаме малко, предполагам.
Той измънка отново, звука беше ентусиазиращ.
— Може би ще бъде дълго — предупредих го. — Едуард не съди дистанцията така, както нормалния човек би го сторил.
Джейкъб се засмя отново.
Наместих се по-надълбоко в козината му и отпуснах глава на врата му.
Беше странно. Макар да беше в тази особена форма, изглеждаше повече на начина, по който Джейк и аз бяхме преди — лесното, безусловното приятелство, което беше естествено като дишането — отколкото последните няколко пъти, които прекарах с Джейкъб, докато беше човек. Странно е, че намирам това тук, когато си мислех, че всички вълчи неща го провалят.
Игрите в сечището приключиха, а аз се взирах в мъглявата луна.
20. КОМПРОМИС
Всичко беше готово.
Бях си приготвила багажа за двудневното посещение „при Алис“, чантата ми ме чакаше на пасажерското място на колата ми. Бях дала концертните билети на Анжела, Бен и Майк. Майк щеше да вземе Джесика, стана точно така, както се надявах. Били беше заел лодката на Стария Куил Атеара и беше поканил Чарли да ловят риба преди следобедната игра да започне. Колин и Брадли, двамата най-малки върколаци, защитаваха Ла Пуш — въпреки че бяха просто деца, и двамата само на 13 — все пак Чарли щеше да бъде на по-безопасно място, отколкото всеки във Форкс.
Направих всичко по силите си. Опитах се да приема това, да оставя всички неща, които не са под мой контрол извън мислите ми, поне за нощта. По един или друг начин, всичко това щеше свърши след 48 часа. Мислите ми бяха почти приятни.
Едуард искаше да се отпусна и аз щях да дам всичко от себе си.
— За тази нощ можем ли да се опитаме да забравим всичко? Всичко освен мен и теб — помоли ме той, пускайки в действие цялата сила на погледа си върху мен. — Изглежда сякаш никога нямам достатъчно време като това. Нуждая се да бъда с теб. Само с теб.
Това не беше молба, с която не бих се съгласила, въпреки че знаех, че да забравя моите страхове ще бъде много по-лесно казано отколкото направено. Други грижи бяха в главата ми сега, знанието че имаме тази нощ да бъдем сами и това щеше да помогне.
Имаше някои неща, които се промениха.
Например, аз бях готова.
