— Знаеш, защо трябва да кажа не — измънка той. — Знаеш, че и аз те искам.
— Така ли? — шептях аз, гласът ми пълен със съмнение.
— Разбира се, че те искам, ти глупаво, красиво, свръхчувствително момиче — той се засмя веднъж и после неговия глас беше мрачен. — А не те ли искат всички? Имам чувството, че има опашка зад мен, състезаваща се за позиция, чакаща ме да направя огромна грешка. Ти си толкова желана за твое собствено добро.
— Кой е глупавият сега? — усъмних се аз.
— Трябва ли да пратя петиция за да повярваш? Да ти кажа ли имената, които ще бъдат на върха на листа? Знаеш някои от тях, но някои ще те изненадат.
Разтресох главата си срещу гърдите му.
— Ти просто се опитваш да ме притесниш. Нека да се върнем на темата.
Той въздъхна.
— Кажи ми, ако някъде сгреша — опитах се да звуча неангажираща. — Твоите искания са брак — не можах да кажа думата без да направя физиономия — плащане на моето обучение, повече време и ти няма да имаш нищо против, ако моето превозно средство е малко по-бързо — Повдигнах веждите си. — Всичко ли съм разбрала? Това е тежък списък.
— Само първото е искане. Другите са само изисквания.
— И моето искане е…
— Искане? — той стана внезапно сериозен отново.
— Да, искане.
Неговите очи се стесниха.
— Жененето е мое право. Няма да дам, освен ако не получа нещо в замяна.
Той се наведе, за да шепне в ухото ми.
— Не — измънка той нежно. — Не е възможно сега. По-късно, когато не си толкова чуплива. Бъди търпелива, Бела.
Опитах се да държа гласа си стабилен и разумен.
— Но там е проблема. Няма да съм същата, когато съм по-малко чуплива. Няма да съм същата. Не знам коя ще съм тогава.
— Все още ще си Бела — обеща той.
Намръщих се.
— Ако стигна толкова далеч, че да искам да убия Чарли, да искам да пия кръвта на Джейкъб или на Анджела, ако имам шанс — как може това да е истина?
— Това ще отмине. И се съмнявам, че ще искаш да пиеш кучешка кръв — престори се, че трепери при мисълта. — Дори и като новородена ще имаш по-добър вкус от това.
Игнорирах опита му да ме отклони.
— Но винаги ще искам това най-много, нали? — предизвиках го — Кръв, кръв и още кръв! — Дори след 80 години — припомних му. Знаех, че ще бъда себе си… след време. Но аз винаги щях да бъда жадна, повече от всичко останало.
Той не отговори.
— Така че, аз ще съм различна — отклоних аз. — Защото сега, физически, няма нищо друго, което да искам повече от теб. Повече от храна или вода или въздух… — размърдах главата си, за да целуна дланта на ръката му.
Той пое дълбоко въздух. Бях изненадана, че прозвуча неустойчиво.
— Бела, бих могъл да те убия — прошепна той.
— Не мисля така.
Очите му се стегнаха. Той повдигана ръката от лицето ми и я сложи зад себе си. Леглото се разтресе. Нещо тъмно беше в неговата ръка. Беше метално цвете, една от розите, които украсяваха металния пост и покрива на рамката на леглото му. Неговата ръка се затвори за секунда и след това се отвори отново.
Без да казва нищо той ми предложи смачкана неравна бучка от черен метал. Това беше формата от неговата ръка, като парче смачкано тесто в детски юмрук. След половин секунда и формата се срина в черен пясък по неговата длан.
— Не това си мислех. Аз вече знам колко си силен. Нямаше нужда да го чупиш.
— Какво си мислела тогава? — попита той с тъмен глас.
Неговите очи ме гледаха, докато се борех да обясня.
— Очевидно не това, че не си физически способен да ме нараниш, ако искаш… Повече, че ти няма да ме нараниш… толкова много, че знам, че никога няма да го направиш.
Той започна да си тресе главата преда да приключа.
— Може да не стане така, Бела.
— Може — отбелязах аз. — Нямаш по-голяма представа за какво говориш от мен.
— Точно така. Представяш ли си да поема такъв риск с теб?
Вгледах се в неговите очи да дълга минута. Нямаше и следа от компромис.
— Моля те — прошепнах накрая безнадеждно. — Това е всичко, което искам. Моля те — затворих очите си пораженски, чакайки за бързия отказ.
Но той не отговори веднага.
Отворих очите си и неговото лице беше „разкъсано.“
— Моля — прошепнах отново, пулсът ми се покачи. Моите думи се сринаха, докато бързах да взема преимущество в неговите очи.
— Няма нужда да ми гарантираш нищо. Ако не проработи какво трябва, е тогава каквото се случи това е. Нека поне да опитаме… само да опитаме. И ще ти дам това, което искаш — обещах прибързано — Ще се омъжа за теб. Ще те оставя да платиш за Дартмут и няма да се оплаквам за подкупа да ме вкараш вътре. Дори може и да ми купиш бърза кола, ако това те прави щастлив! Просто… моля те.
Неговите ледени ръце ме обгърнаха и устните му бяха на ухото ми, студения му дъх ме накара да затуптя.
— Това е непоносимо. Толкова много неща искам да ти дам — и реши да поискаш това. Имаш ли си представа колко болезнено е то, опитвайки се да ти откажа, когато ти пледираш по този начин с мен?
— Тогава не ми отказвай — предложих аз без дух.
Той не отговори.
— Моля те — опитах отново.
— Бела… — той разтресе ръката си бавно, но не се усещаше отказ по лицето му, неговите устни се раздвижиха напред към гърлото ми. Почувствах го повече като предаване. Моето сърце заби силно.
Отново взех каквото преимущество можех. Когато неговото лице се обърна към моето с бавно движение на нерешителност, аз се размърдах бързо в неговите ръце докато устните ми не достигнаха неговите. Неговите ръце сграбчиха моето лице и аз си помислих, че ще ме отблъсне отново.
Грешах.
Неговата уста не беше лека, имаше чисто нова граница на конфликт и отчаяние в начина, по който неговите устни се движеха. Заключих ръцете си около врата му и за моята внезапно прегряла кожа, неговото тяло се усещаше много по студено от когато и да било преди. Аз потреперих, но не беше заради студа.
Той не спря да ме целува. Аз бях онази, която трябваше да се откъсне, задъхана за въздух. Дори и тогава неговите устни не оставиха моята кожа, те просто се преместиха към гърлото ми. Вълнението от победа беше странно голямо, това ме накара да се почувствам силна, смела. Ръцете ми не бяха неустойчиви сега, аз започнах да разкопчавам копчетата на ризата му, този път по-лесно, моите пръсти издириха неговата студена гръд. Той беше толкова красив. Каква беше думата, която той би използвал сега? Непоносим — това беше думата. Неговата красота беше толкова голяма за да бъде понесена…
Поставих неговата уста отново в моята, и той изглеждаше точно толкова нетърпелив, колкото мен. Една от неговите ръце все още беше окупирала моето лице, другата му ръка беше увита около кръста ми, напъвайки ме близо до него. Това го направи малко по-трудно, докато се опитвах да достигна до блузата си, но не невъзможно.
Неговите устни бяха отново на ухото ми.
