— Бела — измънка той с топъл и кадифен глас — Ще спреш ли да се опитваш да си свалиш дрехите?
— Ти ли искаш да направиш това? — попитах аз, объркана.
— Не тази вечер — отговори меко той. Неговите устни бяха по-бавни сега срещу моята буза, цялата настойчивост изчезнала.
— Едуард, недей… — започнах.
— Не казвам „не“ — увери ме той. — Просто казвам не тази вечер.
Замислих се над това и моето дишане се забави.
— Дай ми една добра причина защо тази нощ не е толкова добра, колкото ще е добра която и да е друга нощ. — Още бях задъхана, това направи провалянето на гласа ми по-малко внушително.
— Не съм вчерашен — подсмихна се в ухото ми. — От двама ни, кой мислиш, че е по-неохотен да даде на другия каквото иска? Ти просто ми обеща да се оженим преди да направиш промени, но ако се откажа тази вечер, какво ми гарантира, че няма да изтичаш до Карлайл сутринта? Аз съм, очевидно, много по-малко неохотен да ти дам каквото искаш. Затова… ти първо.
Издишах със силно пуфтене.
— Трябва първо да се омъжа за теб? — попитах аз невярваща.
— Това е сделката — приеми я или я откажи. Компромис, помниш ли?
Неговите ръце се увиха около мен, и започна да ме целува по начин, който би трябвало да е забранен. Толкова силен — това беше принуда. Опитах да държа главата си ясна… и се провалих бързо и абсолютно.
— Мисля, че това е наистина лоша идея — задъхах се, когато ме остави да дишам.
— Не се учудвам, че се чувстваш по този начин. — Той се ухили. — Мозъкът ти върти само една песен.
— Как се случи това? — измърморих аз. — Мислех си, че владея тази вечер — един път — и сега, всичко внезапно…
— Ти си сгодена — довърши той.
— Ъъъ! Моля те не казвай това на глас.
— Ще изпълниш ли думата си? — попита той и се освободи за да прочете лицето ми. Изразът му беше забавен. Той се забавляваше.
Отразих се в него, опитвайки се да игнорирам начина, по който неговата усмивка накара сърцето ми да се противопостави.
— Ще го направиш ли? — настоя той.
— Ъгх! — изпъшках аз. — Не, няма. Щастлив ли си сега?
Неговата усмивка беше заслепителна.
— Изключително.
Изпъшках отново.
— Изобщо ли не си щастлива?
Той ме целуна отново преди да мога да отговоря. Друга толкова силна целувка.
— Малко — признах, когато успях да проговоря. — Но не за женитбата.
Той отново ме целуна.
— Нямаш ли чувството, че всичко е на обратно? — засмя се той в ухото ми. — Обикновено аз би трябвало да защитавам твоята страна, а ти моята.
— Няма много обикновени неща около мен и теб.
— Вярно е.
Той ме целуна пак, и продължи докато сърцето ми биеше лудо.
— Виж, Едуард — измънках аз, когато той спря за да целуне дланта на ръката ми. — Казах, че ще се омъжа за теб, и ще го направя. Обещавам. Кълна се. Ако искам ще подпиша договор с собствената си кръв.
— Не е смешно — измънка той срещу вътрешността на китката ми.
— Това, което казвам е — няма да те измамя или нещо подобно. Познаваш ме по-добре от това. Така че, няма никаква причина за чакане. Ние сме напълно сами — колко често се случва това? — и ти си снабден с това голямо и удобно легло…
— Не тази вечер — каза отново той.
— Не ми ли вярваш?
— Разбира се, че ти вярвам.
Използвайки ръката, която той все още целуваше, аз преместих лицето му обратно, където да мога да видя изражението му.
— Тогава какъв е проблемът? Не е като да не знаеш, че ще да победиш накрая — намръщих се и прошепнах: — Ти винаги побеждаваш.
— Просто извърташ моя залог — каза той спокойно.
— Има нещо друго — предположих, очите ми се присвиха. Имаше отбранителност в лицето му, загатнат таен мотив, който се опитваше да скрие зад обичайните си маниери. — Планираш ли да се върнеш към твоята дума?
— Не — обеща той тържествено. — Заклевам ти се, че ще опитаме. След като се омъжиш за мен.
Разтресох главата си и се засмях упорито.
— Караш ме да се чувствам като подлец в мелодрама, извивайки моя мустак, докато се опитвам да открадна добродетелта на някое нещастно момиче.
Неговите очи бяха предпазливи, докато не застанаха пред лицето ми, тогава той бързо се сведе надолу, за да целуне ключицата ми.
— Това е, нали? — краткия смях, който излезе от мен беше повече шокиращ, отколкото забавен.
— Ти се опитваш да запазиш добродетелта си! — Покрих устата си с ръка за да потисна кикотенето, което последва. Думите бяха толкова… старомодни.
— Не глупаво момиче — промърмори срещу рамото ми. — Опитвам се да запазя твоята. И ти го правиш наистина много трудно.
— От всички абсурди…
— Остави ме да те попитам нещо — прекъсна ме бързо. — Водили сме тази дискусия и преди, но ми угоди. Колко души в стаята имат душа? Изстрел към рая или каквото и да има след този живот?
— Двама — отговорих незабавно и яростно.
— Добре. Може и така да е. Сега, има свят пълен с конфликти за това, но мнозинството изглежда, че мисли, че има някои правила, които да се спазват.
— Вампирските правила не са ли достатъчни за теб? Та искаш да се притесняваш за човешките също?
— Няма да боли — сви се той. — Просто за всеки случай.
Отразих се в него през стеснените очи.
— Сега, разбира се, може би е прекалено късно за мен, дори и да си права за моята душа.
— Не, не е — казах аз яростно.
— Тези, които не са убивали вероятно, но ние сме убили много хора, Бела.
— Само лошите.
Той се сви.
— Може би това се брои, а може и да не се брои. Но ти не си убила никого.
— За когото знаеш — промърморих.
Той се усмихна, но другояче, и аз игнорирах прекъсването.
— И аз ще правя всичко по силите си, за да те държа далеч от изкушения.
— Добре. Но ние не се карахме заради убийство — напомних му аз.
— Използва се същия принцип — единствената разлика е в това, че това е единственото нещо, в което аз съм толкова безупречен. Колкото и ти. Не мога ли да оставя едно правило неразрушено?
— Едно?
— Знаеш, че аз съм крал, лъгал, желал… Моята добродетел е единственото, което ми остана.
— Аз лъжа постоянно.
