Аз го каня да дойде в моята килия. Той — не. Той искал да няма покрив над него. Искал пряка връзка с бога. Голям грешник бил.
Абатът пак запрелива сълзи от лявото в дясното си око.
— Тъй. Още седи в кладенеца. А какъв грешник е той? Светец е той, светец!
Настроението на Вихър и Вихра помръкна.
— Сигурно е настинал в кладенеца. При висока температура често се говорят глупости — потърси Вихра оправдание за Руфо.
С помощта на показалеца и слепоочието си Вихър намекна, че Руфо изглежда не е бил с всичкия си още преди да се навре в проклетия кладенец.
— Сигурно при полета го е блъснал някой метеор в главата — потърси и Вихър оправдание за Руфо.
И двамата търсеха оправдание за Руфо.
Все така шепнешком решиха, че каквато и да е причината за умствената му повреда, длъжни са да му помогнат.
— Наблизо ли е манастирът? — попита Вихър.
Абатът го успокои:
— До довечера ще стигнем.
— Ти ще стигнеш до довечера — помисли си Вихър, но гласно произнесе: — След няколко секунди сме там. Качвайте се!
Вихра скочи в летящата чиния и абатът също (с усмивка, представи си!). Тази му постъпка обаче не беше продиктувана от някаква смелост, а от увереността, че метлата няма да полети. Нали я прекръсти! Нали нечистата сила е изфирясала от нея!
Летящата чиния се стрелна нагоре и абатът толкова бързо изгуби съзнание, че не успя да смъкне уверената усмивка от лицето си.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Днес Светата инквизиция щеше да съди две вещици (един иконописец и картината му), но съвсем неочаквано вещиците станаха пет. Добавени бяха Вихър, Вихра и летящата чиния.
Великият инквизитор оцени смелостта на абат Крос, че рискувайки живота си, бе летял на метлата, за да доведе вещиците час по-скоро. За награда го изгледа така, сякаш с поглед искаше да го качи някъде нависоко. На камбанарията на манастира например. А всъщност го удостои с високата чест да проведе лично разпита. И да докаже вината на вещиците. На всяка цена!
— На всяка… — кресна Великият инквизитор. Както всички глухи, той не контролираше гласа си и обикновено крещеше. — …цена! — прошепна Великият инквизитор, защото понякога и шепнеше, но да улучи нормалната височина все не успяваше. И той отново изкрещя: — На всяка цена!
Килията, в която хвърлиха Вихър и Вихра, отначало ги взе за две големи макари, но понеже не беше чувала макарите да имат глави, разбра, че това са новите вещици, увързани с повечко въжета. Те лежаха на пода и мрачно наблюдаваха какво става край тях.
Имаше какво да се гледа. Страшното колело за разпъване, мангалът с нажежени до червено клещи, кожените камшици с оловни топки и разните други инструменти за изтезаване далеч не предразполагаха към весели размисли. А прословутата испанска обувка съвсем не будеше спомени за мазоли. Но дори да събудеше, те щяха да бъдат най-милите, тъй като предназначението на дървената обувчица бе да чупи крака.
Покрай стените на килията се наредиха рамо до рамо еднакво високи стражи с еднакво големи алебарди, а на трите стола току под иконата на Светата троица — бог, син и дух — се настаниха глухият Велик инквизитор, някакъв монах, който непрекъснато кимаше сякаш имаше тик, а всъщност беше ням, и познатият ни вече абат Крос. Същият, дето лицемерно преливаше сълзи от лявото в дясното си око, същият, дето съчини историята за Руфо, същият, дето примами Вихър и Вихра в манастира.
Настъпи тържествена тишина. Тя обаче не помогна на Великия инквизитор да настрои гласа си и той изрева като мегафон:
— Станете! Пред вас е Свещеният трибунал!
— Ъ! — кимна немият монах. Един страж със слаба нервна система и съвсем плоско лице (сякаш беше внук на Сплескания нос) се стресна от рева на Великия инквизитор, изпусна алебардата и двамата му съседи отдясно бяха изнесени с тежки контузии.
После започнаха да съдят иконописеца и картината му.
Разпитваше абат Крос.
— Какво ти бях заръчал да нарисуваш?
— Мадоната с младенеца.
— А какво нарисува? — абатът тикна пръст в картината.
— Ъ? Ъ? — поинтересува се само с думи и немият, без да тика пръст в картината.
Там беше нарисувана Пезънт с телето на ръце.
Абатът каза, че е виждал някъде това теле и се замисли. Немият нищо не каза и не личеше да мисли.
А Великият инквизитор изрева:
— Станете! Пред вас е Свещеният трибунал!
Стражът с наследствено слабата нервна система пак изпусна алебардата и редицата край стената оредя с още двама.
И така — докато мазният глас на абат Крос повтаряше, че е виждал някъде това теле, ала не може да си спомни къде, Великият инквизитор ревеше всички да станат, защото Свещеният трибунал бил тук, немият ъкаше, а изпотрепаните от алебардата на стража със слабите нерви стенеха — иконописецът отговаряше защо е нарисувал Пезънт. Защо точно с телето.
— Защото това е животът. Защото това е истината — завърши той и абат Крос тутакси обяви и думите му, и картината му, и него самия за вещици и ги осъди на смърт чрез изгаряне на клада.
Вихър гледаше иконописеца и някакво непознато чувство го обземаше. Ето един човек, един иконописец от средновековието, рисувал цял живот светци и светици, изведнъж се пробужда за истинското изкуство и отива на кладата. Преди него е Сасахара, робът, който строи пирамида — чудо на техниката, чудо на изкуството. А още преди тях е Тарабара с тоягата, примитивната Тарабара, която и не е чувала думата изкуство, но изпитва нужда да украси пещерата си с рисунки от живота. А той? Пфу! (Вихър презрително плю. Нещо като самокритичен жест.) На въже го влачат в художествената галерия — той тича да се възхищава от диаметъра на маркуча! (При спомена за маркуча Вихър пак направи „пфу“ и стисна с все сила юмруци сякаш да удуши яда си.)
— Ей заради това заслужавам да ме качат на кладата!
Вихър също взе да се пробужда. Хрумна му, че не е пътувал във времето с летяща чиния, а в тигел, който се е нажежавал с всеки нов век, с всяко ново познание за историята на човечеството и ето сега, в епохата на Възраждането, е стигнал точката на топенето. Вихър усети как се стопява пренебрежението му към изкуството и как се превръща в любов.
Разбра, че бе тръгнал на това пътешествие да търси не само Руфо, а и себе си.
Нашият Вихър всичко разбра. Нашият Вихър взе думата.
Картината беше щастлива, че така страстно я защитават. Картината беше нещастна, че въпреки защитата ще я изгорят. Тя не е първата и няма да е последната. Ще бъдат изгорени безброй картини и книги, статуи и паметници на архитектурата ще бъдат разрушени. Но щом има хора, готови да отидат на кладата заради една картина, някой ден кладите ще угаснат. Непременно ще угаснат!
— Ъ-ъ-ъ! — замуча немият. Нещо като ужас, че кладите могат да угаснат.
— Еретик! — задъха се абат Крос. — Богохулник! — запени се абат Крос. — На кладата! И тоя, и Сасахара, и Тарабара! Всички на кладата! И пещерата, и пирамидата, и картината! Всичко на кладата! —
