Не се надявал, но сънувал сън. Пророчески. Сънят предсказвал, че първото злато ще се получи тъкмо днес. Само че в казана трябвало да се пусне зъб от жива пепелянка. Рецептата го изисквала.
Туй то!
Ал Хим нямаше богат опит в лова на пепелянки, обаче се справи успешно. Затрудни се малко с ваденето на зъба — едва не плати с живота си. Просто пепелянката, подла гадина, нехаеше за рецептата и не се съгласяваше хем да е жива, хем да й изтръгват зъбите.
Както и да е, но при изпълнението на заклинанието (то се състоеше от тичане насам-натам със затворени очи и мрънкаме на непонятни думи), Ал Хим насмалко не падна в казана. И добре че не падна, защото сварен надали щеше да узнае, че по тази рецепта злато не се получава.
В продължение на десет години той и учителят му всеки ден забъркваха в казана жабешки кожи, немити свински копита, стари и млади костенурки, дъждовна вода, събирана в гледжосани и в негледжосани гърнета. И други такива.
И?
Нито зрънце злато!
Затова пък страничните явления бяха доста чести. Не сребро, разбира се. Веднъж изсипаха в казана сушени сливи и стана доста вкусен ошав, макар че миришеше на чесън. Вероятно монахът, докато правеха заклинанието със затворени очи, се беше изхитрил да хвърли вътре някоя и друга скилидка (знае ли се — може би на златото само чесън му липсва!).
После монахът умря. Със смъртта му у Ал Хим се породи съмнение в смисъла на онова, което вършеха. Роди се и първата му омраза към абат Крос.
Йезуитът следеше отблизо работата и в алчността си да не би Ал Хим да получи злато и тайно да го изнесе, му забрани да напуска подземието.
По едно време на абата му се стори, че Ал Хим не старее достатъчно бързо.
— Да не си добил еликсира на безсмъртието? — занаднича подозрително в стъклениците божият служител.
— Не съм и не се надявам да го добия.
Абатът не му повярва и го лиши от хляб и вода. Ако остане жив, значи е получил еликсира, умре ли — значи не е. И той дори обеща да му се извини, ако умре, че го е подозирал в мошеничество.
През тия гладни дни и нощи се роди втората омраза към йезуита.
Третата се роди, когато изгориха сестра му. Уж била вещица.
Истината беше друга: за зла участ момичето попадна пред прекрасните очи на баронеса фон Криг, която изумя.
— Очите й са сиви като моите? Не може! Една селянка не може да има сиви очи!
Не я ослепиха, защото баронесата беше набожна и милосърдна. Само я обявиха за вещица и я изгориха.
Подземието, където живееше Ал Хим, беше до килиите за вещици. Той чуваше стоновете им, чуваше виковете им за помощ, когато ги водеха на кладата. И от тях се роди десетата, двайстата, стотната омраза към Крос, към инквизицията, към манастира.
Стоте омрази вече не търсеха злато и еликсир на безсмъртието. Стоте омрази търсеха онова, което ще унищожи, ще изпепели, ще хвърли във въздуха Крос, инквизицията, манастира.
Ал Хим откри барута. И заработи ден и нощ. Пълнеше буре след буре. Беше изчислил, че трийсет бурета барут, поставени в зидовете, са достатъчни от манастира да не остане камък върху камък.
— Буретата са пълни със злато — предупреди той абата. — Но още не е освободено от магията. Погледнеш ли го, мигом ще се превърне в черен прах.
Божият служител, както обикновено, не хвана вяра и надникна в първото буре. И макар че погледна само с едно око, златото мигом се превърна в черен прах.
— Видя ли! — престори се на сърдит Ал Хим. — Язък за толкова злато! Ама надникни и в другите бурета! Тъй и тъй си решил да съсипеш златото, карай! Хубаво ще бъде!
Абатът размърда нервно рамене, като че ли Ал Хим изсипа пирони в гърба му и сега му предлагаше да си легне — приятно щяло да бъде. Зажумя и побягна. От алчност престана дори да идва при Ал Хим. Да не би случайно да погледне, където не трябва и да унищожи златото. Неговото, на абат Крос златото!
— Прав е донякъде — мрачно се усмихна Ал Хим. — Не е злато, но е приготвено за него. До полунощ ще се увери в истината на думите ми. А дотогава ще освободя затворниците.
— Той има ли ключове от килиите? — шепнешком попита Вихра.
— Не — отвърна по същия начин Вихър, — но има глава.
На Вихра й беше трудно да си представи как се отварят ключалки с глава, ала когато видя Ал Хим да сипва барут в тях, проумя. Ето, пак техниката ще реши въпроса! Ще спаси живота им!
Тя се изпълни с такова уважение към техниката, че не обърна внимание на предупреждението да залегне. А трябваше. Защото тия предупреждения са много уместни — барутът, динамитът, нитроглицеринът и другите избухливи вещества имат неприятния навик да повалят всичко наоколо. И Вихра се повали. Заедно с желязната врата, която взривната вълна хвърли отгоре й.
— Да уважаваш техниката и да й вярваш — изтегли я изпод вратата Вихър, — не значи да не се съобразяваш с взривните вълни и твърдостта на желязото!
Най-сетне тунелът, който извеждаше от подземието далече в полето, разбра защо го е копал Ал Хим в продължение на много години: да минат понего нещастниците, обявени за вещици, да бъдат спасени от кладата.
— Ал Хим защо не тръгна с нас? — попита Вихра. — Като научи, че ни е освободил, абат Крос ще го пече на толкова клади, колкото са били затворниците! — уплаши се Вихра.
— Ще видиш! — рече Вихър, когато се измъкнаха от тунела. — Качвай се! — подкани я Вихър и без повече обяснения бързо издигна летящата чиния над манастира.
Тъкмо навреме. Отвисоко гледката беше внушителна. Тъмното петно (така изглеждаше манастирът отгоре) изведнъж трепна, надигна се, после блесна ослепителен взрив. Същинско слънце, изгряло през нощта.
И дълго след като камъните паднаха обратно на земята, приглушено ечаха съборените камбани.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Все пак Руфо трябваше да се намери. Невероятно беше да е изчезнал съвсем. Както казваше Вихра, той не се е скрил в къщи в мазето, където е натъпкано с буркани и сандъци и трудно се търси, а е някъде тук, по земята. Дали в Северното или в Южното полукълбо, дали в тази или в съседната епоха — важното е, че го има. Нужна е само упоритост.
Близо цял месец Вихър и Вихра се мотаха из кралства, царства, малки княжества, още по-малки херцогства и други такива държавици.
По-късно, когато разправяха у дома страхотиите от онова време, майчето и бабчето пиеха валериан на големи глътки, все едно че беше лимонада, а татко размахваше юмруци и викаше: „Ух, що не съм бил там!“. Кики изчисляваше със сметачната линийка как да постъпи — да пие валериан или да размахва юмруци.
— Отначало тичахме от човек на човек да разпитваме за Руфо — разказваше Вихър, — но нищо не научихме. Пък после тръгнахме и по дворците — спомняше си мрачно Вихър.
— Ах, на баба! — ахкаше бабчето. — Ми как ви пускаха в дворците?
— Него — не — сочеше Вихра брат си, — защото гледаше царете с такъв убийствен поглед, че го вземаха за цареубиец и все искаха да го обезглавят.
— А нея — да — сочеше Вихър сестра си, — като й скроих рокля от станиол и я провъзгласих за принцеса Витошка, ела да видиш какво става!
— О, вие, мила принцесо, търсите брат си? — пляскаха с ръце кралете, царете, князете и херцозите. — Колко мило! — тропаха с крака кралете, царете, князете и херцозите. — Наистина колко мило! — подскачаха
