изкрещя абат Крос с такъв остър глас, че би било разумно присъствуващите да набутат напръстници в ушите си.
— Станете! — ревна Великият инквизитор и стражът със слабите нерви изпусна за сетен път алебардата, остана сам и не посмя да я вдигне от земята. Нека си лежи там, иначе току-виж се самоубил с тая глупава алебарда!
— А ти? — Абат Крос изведнъж се сети за Вихра. — Ти къпеш ли се?
— А ти? — не очаквайки положителен отговор, попита и нашата Вихра.
— Боже опази! — прекръсти се абат Крос. — А летиш ли нощно време с метла? Така докъм първи петли? — прекръсти се пак абат Крос.
— Завчера и до втори петли летях — заяде се Вихра, — само че не с метла, а с летяща чиния!
Абатът помоли глухия инквизитор и немия монах да обърнат внимание на скверните думи на вещицата. Ами то излизало, че от завчера вещиците не хвърчат само с метли! Ето тази предпочитала чиния. А друга вероятно с тиган хвърчи, дръжката на тигана й е харесала нещо. Трета сигурно в тенджера се намъква. Заради капака. Да не я мокри дъжд. Можеш ли ги разбра, дяволска им работа!
След като обяви всички кухненски съдове за вещици и се зарече да ги изземе от селяните, абат Крос не се поколеба да осъди и Вихра на смърт чрез изгаряне.
— Дяволска им работа! — абат Крос имаше пред вид току-що осъдените. — Не се заинатиха при разпита, че да им покажа съвършената си инквизиторска техника — абат Крос имаше пред вид испанската обувка и другите уреди за изтезаване.
— Ти на това му викаш техника?! Съвършена?! — подскочи Вихра и го нарече с имената на всички отровни влечуги и част от паяците. — Техниката трябва да служи на човека! Тогава ще бъде съвършена!…
Ако Кики я чуеше как възхвалява техниката, от удоволствие щеше да вдигне температура и да се разпои тук-таме. При Вихър положението беше друго и той не се разпои тук-таме, а целият се изпоти. Също от удоволствие. Значи и омразата на сестра му към техниката се беше стопила в онзи тигел и се беше превърнала в любов. Значи и сестра му беше разбрала, че търси не само Руфо, а и себе си.
Кога беше станало това? Може би когато лъвът летеше в смъртоносен скок към нея, бе почувствувала колко слаб и беззащитен е човек без техниката? Може би, мъкнейки камъните за пирамидата на дон Есклависта, бе осъзнала, че машините облекчават труда на човека? Може би ето тук, в килията, пред испанската обувка, се е замислила за предназначението на техниката и е отрекла нейното използуване срещу човека? Но истината е, че всички тези мигове, взети заедно, бяха пробудили сегашната Вихра.
— Станете! Свещеният трибунал си отива! — изрева Великият инквизитор, след като абат Крос с лакти, щипане и как ли не още му подсказа, че съдът е приключил работата си — няма защо да стоят тук и да слушат брътвежите на една полудяла вещица, грехота е!
Като не държеше вече алебардата, но беше извън силите му да не се уплаши от крясъка на Великия инквизитор, стражът със слабите нерви падна сам. Точно върху алебардата.
В килията се закълби дим и докато Вихра разсъждаваше може ли оня така силно да е паднал върху алебардата, та да е подпалил дръжката й, Вихър каза, че е друго.
— Палят кладата.
Разшири ноздри и добави:
— Но освен на дим, мирише и на сяра…
— Да не се казвам Ал Хим, ако някой освен мен знае, че в казана има сяра! — чу се глас от съседната килия.
— Аз пък да не се казвам Вихър, ако не усещам и миризмата на изгорял барут! — отзова се веднага Вихър като едновременно се разделяше (не без помощта на алебардата) с въжетата, пристягащи ръцете и краката му.
После се улови за решетката на вратата и надникна в съседната килия. Там, в средата, гореше силен огън, а на него нещо кипеше, пращеше и димеше. В дима едва се различаваше някаква сянка, която бъркаше в казана.
— Че се казваш Ал Хим, разбрах, но какво вариш в казана, не ми е ясно.
— На дъното ври златото, а отгоре плува еликсирът на безсмъртието.
— Вярваш ли си на приказките?
— Такова ни е времето — въздъхна Ал Хим и въздишката му каза вместо него, че по онова време са вярвали във всякакви дивотии. — Но ще дойде друго време — усмихна се Ал Хим и усмивката му обеща вместо него, че ще помогне на другото време да дойде по-скоро.
Когато Ал беше малък, баща му го заведе в гората да му покаже как се секат дърва. Ал мигновено схвана основното: брадвата трябва да се държи откъм дръжката, а дървото да се сече откъм корените и с това първият урок свърши. Баща му го остави да си играе с едно фазаново перце, което намери на земята.
Изведнъж се разлаяха кучета, чу се тропот на копита и на поляната се изсипа цялата свита на барон фон Криг начело с барона.
— Какво държиш? — втрещи се баронът, видял фазановото перце в ръцете на Ал, и слезе от коня. — Туй перо е от мой фазан! — позна го баронът и яхна коня. — И от моя фазан е останало само едно перо?! — ужаси се баронът, слезе от коня и със страшен глас попита Ал откога ходи на лов в неговите гори. Може би вече десет години бракониерствува тук и трепе фазаните му?
— Що думаш, господарю! Доведох го в гората да го уча да сече дърва за теб, господарю — стъписа се бащата. — А детето наскоро проходи — обясни бащата. — Нали виждате, мили хора, че детето наскоро е проходило?
Милите хора, сиреч свитата на барон фон Криг, се възмутиха. Как тоя лъжлив селянин си позволява да твърди, че детето не е на десет години, щом баронът е казал, че е на десет?
— Набийте го! — заповяда баронът. — Няма той да ме учи на колко години е детето му! — Гласът на барона предупреждаваше, че не ще търпи никакви възражения.
Проснаха бащата на земята и камшиците заплющяха.
Ал естествено не понесе това, вкопчи се в ръката на барона и да не беше ръкавицата, сигурно щеше да му отхапе пръста.
Първата заповед на барона, след като се качи и слезе три пъти от коня си, бе да пребият Ал на място. А втората бе да не го пребиват на място. Размисли, че момчето все пак е негов селянин и струва пари (кой ще купи пребит на място селянин!). Ако го продаде на граф Бонвиван, острозъбото кученце сигурно ще го издебне, когато е без ръкавица, и ще му отхапе пръста. Даже два. Даже три… Колкото повече мислеше по тоя въпрос баронът, толкова повече растеше броят на отхапаните графски пръсти., А баронът можеше да брои до дванайсет!
Той се изсмя с особения си къс смях „ха“ и Ал беше продаден на граф Бонвиван.
Графът се зарадва на покупката, защото веднага забеляза, че селянчето е умно, но когато Ал му се озъби един ден, схвана коварния план на барона.
— Не, не, не! — разписка се графът. — Не си давам пръстчето!
И на свой ред продаде Ал на манастира. Абат Крос се боеше от умни селяни и по закон божи ги обявяваше за вещици, но този път се поколеба. Защо да не впрегне ума на Ал за своите си работи? Изпрати го в подземието да помага на стария монах.
При все че беше стар, монахът имаше конкретна задача, която трябваше да реши. И беше съвсем делови.
— Днес — посочи той врящия на огъня казан — ще получим злато, а утре еликсира на безсмъртието. Ако между другото в казана се сгъсти сребро, ще го считаме за странично явление и няма да му обръщаме внимание. Ясно ли е?
Младият Ал Хим отвърна, че не му е ясно. Наоколо той не виждаше стъкленици с какъвто и да е еликсир, нито пък чували с каквото и да е злато. Може би ги раздават на хората, усъмни се той, или тези съкровища начаса ги изпращат на папата, не се усъмни той и попита:
— През ден ли получаваш по един казан злато?
— От петдесет години очаквам да се получи и все не се получава…
— Аха — кимна Ал Хим. — И се надяваш днес аз да бъда причината за първия казан злато?
