на троновете си кралете, царете, князете и херцозите.
И извикваха своите първи министри.
Първите министри идваха, коленичеха, кланяха се, танцуваха напред-назад. Нещо като израз на щастието им, че са допуснати пред августейшите очи на техни величества. После разгръщаха тефтери, подвързани в злато, сребро и разни скъпоценности, съвестно се взираха в тях и пак с коленичене, поклони и танцови стъпки докладваха, че — не, братът на принцеса Витошка не се е вестявал тук.
— Освен ако тайно е минал границата — осмеляваха се да допуснат едни.
— Или е участвувал в заговор срещу ваше величество — дръзваха да предположат други.
— Тогава да го търсим в списъците на обезглавените, обесените, изгорените или иначе лишените от живот — предлагаха трети.
Ровеха в списъците и изказваха съжаление, че — не, братът на принцеса Витошка не е обезглавен, обесен, изгорен или иначе лишен от живот.
Величествата също съжаляваха, но бяха взели работата тъй присърце, тъй искаха да услужат на милата принцеса, че не се задоволяваха само с уверенията на министрите си. Недвусмислено показваха, че се съмняват в тяхната съвестност.
Затова извикваха палачите (ах, колко палачи имаха!), посочваха нашата Вихра и ги питаха дали са премахвали подобна личност.
Палачите я оглеждаха отвсякъде и дълго се колебаеха какво да отговорят. Някои силно дърпаха косата й, за да проверят не е ли перука, но всички казваха, че май не са отсичали подобна глава. Поне през последните три години.
— Иначе щяхме да запомним тази коса, навита като дървени стружки.
Величествата се мръщеха. Величествата бяха недоволни.
Палачите тутакси схващаха това и бързаха да се оправдаят, че може би са забравили. Нали толкова много работят. Толкова глави минават през ръцете им.
— Но ако, не дай боже, сме пропуснали, веднага ще поправим грешката си! — И с готовност изваждаха изпод кървавочервените си наметки остри секири.
Вихра се разтреперваше. От ужас. Сякаш е имало световен конгрес на палачите, на който е било точно определено как да показват, че са готови да свършат добре своята работа.
Те отскубваха косъм от главата й, приглаждаха го с два пръста, за да се убедят, че е косъм, а не дъбова треска, и го подхвърляха във въздуха. Ряз-ряз със секирата и — косъмът на две. Сцепен по дължина. Такава сръчност демонстрираха, че да ти е драго да гледаш! Вихра обаче не изпитваше никакво удоволствие. Защото къдриците й много привличаха палачите и кой-откъде завърнеше, я скубеше, за да покаже майсторлъка си.
Вихра я болеше. Вихра се оплакваше. После постепенно свикна и стигна дотам, че зърнеше ли палач, сама си отскубваше косъм и му го подаваше.
— Така е къде-къде по-безболезнено.
Една вечер летящата чиния кацна край замъка на някакъв княз. Князът прие Вихра изключително радушно и се похвали, че като неговата държава нямало друга на света. Вярно, княжеството било малко — едно селце от стотина души, но затова пък с триста палачи! Така че на всеки негов поданик се падали по три и половина палачи.
— Половин палач е важно нещо, защото отсича главата на цял човек — хилеше се на остроумието си князът, но понеже Вихра не се развеселяваше, любезният домакин я успокояваше: — А вие не се тревожете. Утре сутринта ще събера палачите си и ще решим как да ви помогнем.
Същата нощ Вихра събуди брат си (той играеше ролята на неин паж и спеше на изтривалката пред спалнята й) и му заяви, че повече не може да издържи тук. Щяла да полудее. Сънувала непрекъснато кошмари.
— Какви? — прозя се Вихър. — Интересни ли са?
— Страшни!
Сънувала, че дошли палачите не само от това княжество, ами и от съседните, хиляди били. Наредили се на опашка пред замъка. Всички се надпреварвали да я скубят, за да си спомнят дали са отсичали подобна глава. Князът, нали обещал да й услужи, държал ръцете й извити на гърба, а палачите я скубели, скубели и цепели косъма на две. Някои били дотам майстори, че и на четири го цепели. Вихра се възмутила и се събудила.
— Ами заспи пак — настани се по-удобно на изтривалката Вихър.
— Няма да заспя! — кресна Вихра. — Ей сега ще грабна една секира и ще забъркам такава каша, че в учебниците по история ще ми отделят цяла страница!
Вихър й каза да не грабва секирата. Палачите тук и без друго щели доста да намалеят.
След като се увери, че никой не ги подслушва, той на свой ред предаде на Вихра разговора си със слугите на княза. Те му обадили, че тия дни била открита Америка. Америка била пълна със злато и индианци. Сега палачите щели да хукнат през океана към Америка. С кораби, лодки, салове, бъчви, легени и други такива плавателни съдове.
— Защо? — поинтересува се Вихра. — За да видят индианците ли?
— От туй гледане ще останат толкова индианци, че ще ги гледаме само на филм — предрече нашият Вихър, защото знаеше, че индианците са червенокожи, а палачите не понасят тена им. Оскърбяват ли се, що ли, но ги избива на масово клане. Нещо като геноцид.
— Е, какво ми предлагаш? Да препускам след палачите, та и в Америка да ме скубят, така ли?
— Не. За това не си струва да бием пътя. Предполагам, че Руфо е прескочил до новооткрития континент да стисне ръката на Колумб. Или по други съображения. Но е там.
Вихра се съгласи: да, Руфо сигурно е в Америка; да, Руфо е отишъл да разгледа свещените градове на маите и ацтеките, паметниците на древната култура…
— И още нещо: като е научил, че палачите са хукнали за златото на маите, ги е изпреварил, за да им подложи динена кора.
— Там растат ли дини? — попита Вихра. — Не отглеждат ли предимно пъпеши?
Вихър не обърна внимание на бостанджийските интереси на сестра си.
— Развързал е възловото писмо на маите с плана на скритото съкровище и златотърсачите са останали с пръст в уста!
Вихра взе да събира багажа и да се тюхка:
— Как ще преплуваме океана? — недоумяваше тя. — Ако излезе някоя буря и вълните преобърнат летящата чиния? — притесняваше се тя. — Ще продължим с плуване — намери изход тя и пак се разтревожи: — Аз плувам само по гръб.
— Аз лично възнамерявам да прелетя до Америка за няколко секунди, а ти, щом искаш, плувай из океана по гръб. Много ще ти прилича!
Този път Вихър се излъга. Полетът не трая няколко секунди, защото летящата чиния се повреди. Не дотолкова, та да не може да лети, а дотолкова, че не можеше да се приземи. Скоростният лост беше неподвижен като забит в земята кол. Здраво. Сякаш за него щяха да връзват разярен бик.
— Пък аз мислех — чудеше се Вихър с коя отвертка още не е бъркал в двигателя, — да се ръкувам с Колумб. Вятър, ние ще кацнем, ако въобще кацнем, няколко века след Колумб!
Три денонощия Вихър, Вихра и летящата чиния безнадеждно кръстосваха космическия мрак. После към тях се присъедини четвърти спътник — гладът.
Гладът беше силен, пъргав, нахален и въпреки съпротивата на Вихър и Вихра, се настани в тях и ги накара да говорят само за него или за неща, свързани с него.
Например:
— Съжалявам, че тръгнах да търся Руфо с теб, а не с някой велик пътешественик — съжалява Вихра. — Той не би ме оставил гладна.
— Глупости, ти би тръгнала да откриваш Америка не с Колумб, а с готвач. Дори третокласен!
Или:
— Не смей да се мериш нито с Колумб, нито с третокласен готвач!
— Аз ли да не смея! — обижда се Вихър, но не се разбира с кого иска да се мери: с Колумб или с готвача.
