Докато:
— Слушай, ето ти тенджерата — връчи му я Вихра. — Свариш ли ми супа в нея, няма да се кая, че съм тръгнала с теб!
Наистина една тенджера не е достатъчна, за да се свари супа, ала Вихър се справи. Напълни я с вода, пусна вътре бързовара и когато водата кипна, прибави още нещо, което Вихра не успя да види.
Тя сновеше из летящата чиния, мърморейки, че ако супата не уври до пет минути, гладът й щял да изфиряса като мехурчета на газирана вода, отворена преди месец. И други такива изказвания направи, които не й попречиха да се въоръжи с лъжица и да бъде безкрайно нетърпелива.
Едва дочака да чуе:
— Увря. Внимавай, пари.
— Пари не пари…
Вихра така заработи с лъжицата, че да се чудиш как при тая скорост улучва устата си.
— Малко странно мирише — сбърчи нос тя. — И е безсолна — преглътна бавно тя. — Но иначе си я бива — обобщи тя и попита: — От какво я сготви? Нали само вода имахме?
— Ще ти кажа, ама няма да се биеш.
Вихра обеща.
— Закълни се!
Вихра се закле.
— Още веднъж!
Вихра се закле два пъти.
— От моите кецове.
— От твоите… какво? — Вихра зяпна, супата потече по брадичката й, а лъжицата цопна в тенджерата. — От твоите кецове?! — повтори изумено Вихра. — Лъжеш! — И в същия миг осъзна, че не лъже: супата миришеше на варена гума.
Когато тя измъкна кецовете от тенджерата, Вихър отстъпи назад.
— Не бързай да хвърляш! Спомни си великите пътешественици! За да не умрат от глад, те варели ботушите си и получавали чудесен питателен бульон…
Вихра държеше кецовете с два пръста и ги гледаше. Как? Като хипнотизирана.
Вихър отстъпи още крачка.
— Чела ли си някъде, че варените кецове са вредни за стомаха?
Вихра мълчеше, види се, не беше чела, но той отстъпи още крачка назад.
— А така! — усмихна се с престорена бодрост Вихър. — Варените кецове, ако искаш да знаеш, са дори полезни за стомаха. Особено в малки количества, не повече от чифт…
Вихра мушна ръце в кецовете, почука ги един о друг като боксьорски ръкавици и тръгна. Ринг свободен!
Вихър, в невъзможност повече да отстъпва, затича на кръгове на кръгове по ръба на летящата чиния.
— Не унищожавай храната! — викаше той. — Чакат ни безкрайни гладни дни и нощи! — предупреждаваше той. — Спомни си за великите пътешественици! — умоляваше той. — За вкусните ботуши…
— На ти едни ботуши!… На ти едни ботуши!… На ти едни ботуши!… — налагаше го с кецовете Вихра.
Последният удар беше фатален. Двамата се строполиха върху скоростния лост и той — вероятно беше чакал да го блъснат точно по този начин — се размърда. Превключи се на положение „Светкавично кацане“ и летящата чиния се стрелна надолу с такъв звук, сякаш някой надуваше с уста лимонадено шише и накрая успя да го пръсне.
— Ще… — каза Вихър.
— Ще… — каза Вихра.
И двамата искаха да кажат: „Ще се разбием!“, но думите им потънаха в страхотния трясък, с който летящата чиния се сгромоляса на земята, без да се разбие.
— Да не сме на чужда планета? — смая се Вихра, когато набра кураж да отвори очи и уста.
Имаше основание за подобен въпрос: всичко наоколо беше покрито с жълта пластмаса, от която стърчаха бетонни паралелепипеди, кубове и други ръбати фигури с различна ширина и височина.
— Да разучим.
Това бяха огромни складове за месо, риба, картофи, яйца, мляко на прах. Акуратно подредени и оставени да се разлагат.
При бункера с яйцата спряха. Според Вихър нямало смисъл да надничат в останалите. Че там вместо запъртъци щели да намерят мухлясали домати, не си струвало катеренето.
— Ясно — каза той, макар нищо да не му беше ясно. — Тук нещо не е в ред! Купища вкуснотии да гният, а ние да умираме от глад!
— Аз се сетих.
— Да? Я да чуем?
— Попаднали сме на планета с умна, добра, високоразвита цивилизация. Виж, бетон, пластмаса…
Вихър я подигра:
— Тъй ли?
Вихър й се надсмя:
— Сериозно ли смяташ, че една умна, добра, високоразвита цивилизация ще остави милиони тонове храна да плесенясва?
Вихър я взе на подбив:
— Или вярваш, че по такъв начин цивилизацията осъществява своя прогрес?
— Нищо подобно! Мисля, че сме улучили момента, когато цивилизацията е полудяла.
— Хайде де! Цяла цивилизация не може да полудее!
Изведнъж Вихра се притисна уплашено до него.
— Имам чувството, че някой ни гледа: отляво, отдясно, отгоре, отдолу — отвсякъде…
— А дали ни слуша? Ехей — провикна се Вихър, — обади се! Ти, който ни дебнеш…
— Тук електронните мозъци на мисис Мъни! — гръмнаха най-различни гласове — тънки, дебели, съскащи, ръмжащи. Несъмнено бяха монтирани в бункерите.
— Излиза, че сме попаднали на сборище от електронни мозъци — обърна се към сестра си Вихър, като че ли тя и друг път бе организирала такива сборища и можеше да хвърли някаква светлина по въпроса.
Отговорът й хвърли толкова светлина, колкото слънцето при пълно затъмнение. Ала беше искрен.
— Глупаци-и! — развика се Вихра, въртейки бързо глава по посока на всички бункери, за да им покаже, че всички са глупаци. — Глупаци-и! — продължи да вика Вихра. — Кой ви позволява да унищожавате храна, когато хората гладуват!
Екна задружен кикот, а после електронните мозъци дадоха някои пояснения. Всеки поотделно.
Първи електронен мозък (безстрастно):
— Бункерите са специални складове за експедитивно разваляне на големи количества хранителни продукти, а ние следим това да става в срок.
Втори електронен мозък (възторжено):
— По-бързо ли се разваля храната тук, по-бързо се покачва цената й на пазара!
Трети електронен мозък (с патос):
— Мъни, Мъни, само Мъни! Тук всичко е частна собственост на мисис Мъни! Частната собственост е свещена и неприкосновена!
Четвърти електронен мозък се загрижи дали Вихър и Вихра са гладни и им предложи да влязат в универсалната преса на мисис Мъни: механизация, автоматизация, перпетуум-мобилизация — миг — и ги пресуват заедно с парче старо желязо; миг — и ги превръщат в две симпатични роботчета; миг — и ги доставят в заводите на мисис Мъни да работят на машините на мисис Мъни и така се избавят завинаги от глада…
— Абе аз ще те избавя тебе! — закани му се Вихър. — Като хвана отвертката, на гайки и на пружинки ще ми станеш! — закани се и Вихра.
