Пет пъти повече.
Шуши изпълзя сравнително лесно изпод останките на рояла и увисна на врата на мисис Мъни: погали ме де, погали ме, виж колко съм гениална!
— Ах, на мама детето! — галеше я нежно мисис Мъни. — Министърът на фините изкуства веднага ще нареди да изнасяш концерти по радиото и телевизията. Светът трябва да се учи на истинска музика!
— Да, но… — взе да го усуква министърът.
— Няма но! Аз плащам и ти си длъжен! Или…
— Слушам, мисис Мъни, слушам! — изпревари уплашеният министър онова, което следваше след „или“- то. — Дори ще пуснем стереоплоча с музиката на гениалната Шуши. В милионен тираж ще я пуснем! Нека светът се учи на истинска музика!
— Заминавай! — Мисис Мъни го отпрати да организира концертите на Шуши по радиото и телевизията, но идеята за стереоплочата я разсърди. — Милионен тираж! А защо не милиарден? Не, този министър на фините изкуства не е достатъчно фин! — И тя се обади по телефона да го сменят. На минутата!
— Знаеш ли — рече Вихър, — ти и Шуши си приличате.
Кой си приличал? Тя и Шуши? Вихра не го прие сериозно.
Вихър повтори: да, да, тя и Шуши. Нищо, че Шуши не се усмихвала така очарователно, нищо, че не била руса — той имал пред вид духовната им прилика, духовното им родство.
Тя и Шуши — духовна прилика? Шуши и тя — духовно родство?
От гняв Вихра дълго вика:
— З… з… з…
После:
— За… за… за…
Вихър вметна, че ако се упражнява да заеква и това е първият й опит, той я поздравява. Изключително постижение! Нека продължава все така упорито и скоро ще стане най-заекващата Вихра в Северното полукълбо. И в Южното, стига да мине екватора.
— Просто не ми се вярва да има някъде друга Вихра, дето да започва една дума при изгрев слънце и да я завършва при залез. А ти, ако не си толкова припряна, можеш до полунощ да я разтеглиш. Е, какво има след „за“?
Най-сетне Вихра събра всички букви.
— 3… а… щ… о?
Вихър посочи ъгъла, където Шуши се бе усамотила, ухилена до такава степен, че всеки би казал: ето я най-ухилената маймуна в света; ето я най-самодоволната маймуна, която смята, че върши нещо непостижимо за обикновените хора; нещо, надхвърлящо въображението на обикновените хора; нещо, надминаващо представите им за изкуството. Голямото изкуство, истинското!
Шуши топеше опашката си в буркан с жълта боя, после я тръскаше срещу стената, извила глава да гледа как там се появяват точки.
— Приличат на твоите точки, нали? — рече Вихър.
— Не съвсем — беше колебливият отговор на сестра му.
— Права си, има разлика. И то съществена. Ти например не рисуваш с опашка. Не се оправдавай, знам, че нямаш опашка. Дори да имаше, ти никога не би я натопила в буркана така възторжено и лекомислено като Шуши. О, ти би го сторила със сериозното изражение на прочут живописец!
Последваха още подигравки от страна на Вихър за разликата между точките на Шуши и точките на Вихра. Вихра не рисувала само жълти точки, а се съобразявала с настроението си, нали?
Последваха възражения от страна на Вихра. Точките вече не били смисълът на живота й. Тя вече не рисувала точки.
— Вече — отдъхна си Вихър, — вече!
А не биваше да си отдъхва облекчено, защото мисис Мъни влезе, видя точките на стената и едва не примря. В края на краищата не примря, а извика министъра на фините изкуства. Новия.
Новият министър беше къде-къде по-фин от предишния. Нито веднъж не каза „но“. Направо взе да се търкаля по пода, за да разгледа по-отблизо точките на Шуши.
— Това е връх на изобразителното изкуство. Неземно! Космическо изкуство! Галактическо!…
Той го назова и с още прилагателни, съвсем непознати, изобретени изглежда от възторга му. От възторг няколко пъти припада. Между припадъците ридаеше:
— Цялата стена с шедьовъра на Шуши ще пренесем в Художествената галерия. Нека светът се учи на истинско изкуство!
— Да се учи! — отпрати го мисис Мъни. — Да аплодира Шуши и да я обсипва с цветя!
— И майка й, и майка й! — обеща Вихър. Извади орхидеите от сребърната ваза и ги хвърли към мисис Мъни, вече убеден в подражателския талант на Шуши.
Ами да!
Шуши бръкна във вазата с две ръце и не намерила нищо подобно на орхидеи, бе готова да се разплаче. Все пак животинчето излезе съобразително: запокити вазата по мисис Мъни и тя спаси главата си благодарение на пъргавината, с която залегна зад един фотьойл. Възторгът й обаче не намаля. Откри у Шуши друг талант (тук беше царството на талантите на Шуши!) и без да напуска укритието си, позвъни в министерството на отбраната. Министърът на отбраната чакаше на телефона и попита коя държава да нападнат. Готов бил. Въоръжен бил до зъби.
— Ела светкавично!
Той долетя с реактивен самолет и Шуши насмалко не разби и неговата глава, само че с по-голяма ваза. Но министърът на отбраната също бе пъргав и също залегна. Зад едно канапе.
— Имаш ли думи? — обади се мисис Мъни иззад фотьойла.
Канапето нямаше думи. Освен:
— Талант! Каква енергия, каква точност!
— Представяш ли си да му дадеш снайперска пушка! — насърчи го фотьойлът.
— Не — насърчи се канапето, — ще го въоръжим по-добре.
— Оръдие ли?
— Повече!
— Хеликоптер?
— Повече!
— Бомбардировач?
— Повече!
— Ракета с ядрен заряд?
— Повече, повече, мисис Мъни! — скрибуцаше канапето. — Ще въоръжим Шуши с една такава бомбичка, такава бомбичка…
— Каква бомбичка? — заскрибуца и фотьойлът.
— Такава една безобидна, бих казал, човеколюбива бомбичка, защото не се взривява, не унищожава села, градове, заводи, съоръжения. Не вдига шум, просто изсмуква въздуха и нашите врагове — без въздух. Ха-ха! Смук — и ги няма нашите врагове!
— Значи — смук! — и край! Великолепно — одобри фотьойлът. — Действувай!
Министърът отиде да действува, а мисис Мъни изпадна в едно от любимите си състояния — нещо като полусън, полумечта. Съвсем като дон Есклависта и абат Крос. Но за разлика от тях не виждаше гробници и манастири, а бомбичка. Което всъщност не беше кой знае каква разлика. (Ако се вземе пред вид, че и мисис Мъни искаше да стане господарка на света.)
Ще даде бомбичката на Шуши и ще я прати в Африка.
Смук-смук! — и няма африканци. Африка остава за мисис Мъни.
После Азия.
Смук-смук!
Европа.
Смук-смук!
И тука.
Смук-смук!
