Като напук влезе друг лакей. Много симпатичен и много съобразителен. Тутакси сложи пръст на устните си — шът!
— Господа — прошепна той, — аз също съм господин. Нито съм ви виждал, нито съм си подавал носа тук. Желая ви успех!
Събу си обувките и излезе на пръсти.
По дяволите!
Изглежда лакеите на мисис Мъни не можеха да изпият следобедното си кафе, ако не минат през тази зала!
Нахълта трети. Имаше такова плоско лице, сякаш беше правнук на Сплескания нос. Не беше симпатичен. По-скоро плешив и с вродено любопитство, прекрачващо границата на нахалството.
— Какво има вътре? — спусна се към куфара той, като че ли беше митничар и не се съмняваше в правото си да провери съдържанието му. Настъпи неловко мълчание. Бил се бавеше с телескопа.
— Е, какво има в куфара? — настоя лакеят.
Теди разбра, че Бил няма да се оправи скоро с телескопа и взе инициативата в свои ръце: блъсна лакея да коленичи и заповяда:
— Кажи лека й пръст!
— Лека й пръст!… На кого?
Цяла минута Теди чака изстрелът на Бил да му спести отговора, но изглежда и Бил чакаше да чуе кой е напуснал безвременно тоя свят.
— Шуши се спомина нощес и мисис Мъни нареди да я положим в семейната гробница — оповести Теди. — Ние сме от погребалното бюро.
Лакеят се разплака. Той бил маникюристът на Шуши. Сега мисис Мъни щяла да го уволни, без да му плати за изминалата седмица.
Заплатата!
Той се паникьоса. Отмести опрения в челото му пистолет и задърпа Бил да му каже дали ако направи маникюр на покойната Шуши, ще си получи заплатата, а?
Теди беше готов да наругае Бил, че още не стреля, когато видя нещо кръгло и черно пред очите си. Кошмар! Лакеят беше отместил цевите да зеят точно срещу него!
— Залягай! — изрева инстинктивно Теди и се просна по корем.
Бил (послушно момче) се тръшна на пода и цевите отново зейнаха срещу шефа.
Лакеят не обръщаше внимание на търкалящите се гангстери. Вероятно смяташе, че това е някакъв ритуал на служителите от погребалното бюро. Хвана се пак за куфара и попита сигурни ли са, че Шуши е умряла. Може само да е припаднала. Той веднъж така припаднал за ден-два и насмалко да го заровят жив.
Теди му обеща, ако не остави куфара на мира, да се погрижи този път да го заровят умрял.
— А заплатата ми? — не преставаше оня. — Какво ще стане със заплатата ми?
И отвори куфара.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Теди Таблетката изгуби търпение.
— Още ли се мотаеш с тая врата, бе? Ако се беше похвалил, че не можеш да я отключиш веднага, щяхме да вземем суха храна за три дни!
— Щяхме — съгласи се Бил. — И уиски за три дни щяхме да вземем.
На Джони само това подмятане му липсваше. Не стига, дето си скъса ръкавиците, докато изпробва всички ключове, шперцове и ред други хитроумни бръквания в ключалката, а тя какво? — нищо. Оставаше невъзмутима като тухла. Тухлите са неодушевени предмети. Затова не могат да се възмущават.
Джони блъсна вратата с рамо и призна:
— Нещо заяжда, шефе! — блъсна с другото рамо (Бил му помагаше с ритници) и се закле, че такова заяждане не му се е случвало никога. Даже с оня катинар, чиято дупка за ключа била голяма колкото гараж, и си играл с него цяла седмица.
Теди подхвърли, че вместо да си е играл цяла седмица, по-умно щял да направи, ако минел през катинара направо с автомобила си, и посегна към бравата.
Бравата оцени жеста му като единствено целесъобразен. Досега недоумяваше защо изтезават ключалката и ритат вратата.
И така, щом Теди докосна бравата, вратата се отвори плавно и с достойнство, защото изобщо не беше заключена.
Чу се леко скърцане, но то не идваше от пантите, а от зъбите на Теди. Шефът и Джони се гледаха повече от минута, след което Бил им каза:
— Достатъчно. Ако непременно трябва да си кажете нещо с очи, отложете го за после.
— Джони, грабвай стоката и след нас! — наказа го Теди и двамата с Бил се понесоха надолу по стълбите.
Чак в партера видяха, че Джони не ги следва.
— Да не са го спипали?
— Не думай! — ужасен от това предположение, Бил незабавно стреля по посока на онези, които са спипали Джони.
От левия джоб на Теди се посипаха дребни монети. Куршумите така го бяха срязали, че когато бръкна в него, ръката му безпрепятствено се показа навън. Но той се отнесе нехайно към свиркащите около сърдечната му област куршуми.
— Пръсна всичките ми стотинки за телефон.
Едва в следващата секунда го обхвана непреодолимо желание да изтръгне пистолета от ръцете на Бил и да стреля, да стреля, докато свършат патроните.
Причината обаче за тези дълбоки и силни чувства не беше Бил.
Причината беше Джони.
— Какво е това? — изхриптя Теди с глас, от който въздухът наоколо се йонизира.
— Произведение на изкуството — обясни Джони, комуто и през ум не беше минало, че „стоката“ е куфарът с маймунката и бе домъкнал една от зелените масички. — Ей на такава масичка да поиграя карти — смъкна я от гърба си Джони, — пък ако ще да умра после! — завърши жертвоготовно Джони. Но макар да говореше на пресекулки, беше ясно, че няма нищо против да играе на такава масичка и след смъртта си.
Страстта към покера се пробуди у Джони внезапно в понеделник. (Не този понеделник, а преди няколко години, когато осъмна безработен.) От мъка ли, от глупост ли последните си пари хвърли на покер. Спечели. Във вторник загуби. В сряда отново спечели. В четвъртък отново загуби. В петък, за негова изненада, пак загуби. Съботата го докара до отчаяние: обраха го до шушка, но великодушно му върнаха панталона и вратовръзката, за да отиде прилично облечен до реката. Нали натам се е запътил; нали не му остава нищо друго освен да се удави? Джони рече ъхъ, ала отложи давенето за неделя и, както се изясни по-сетне, добре стори.
В неделя, вървейки решително към реката, изведнъж си спомни, че не се дави всеки ден, та да го прави как да е. Върна се в къщи и старателно се избръсна, изпра си вратовръзката, оглади си панталона и пак тръгна.
Стигна до реката и попита един рибар дали водата е студена. Рибарят посочи треперещото на въдицата му кленче.
— Значи е ледена — заключи Джони. Спомни си, че не се дави всеки ден, та да е свикнал с ледена вода, и отиде в бара да се сгрее с уиски. Ако някой го почерпи, разбира се.
Почерпиха го.
