Теди Таблетката и Бил Снайпера го поканиха на тяхната маса, понеже бил единственият гладко избръснат в бара. При това с изпрана вратовръзка и огладен панталон. От дума на дума откриха у него неподозирани способности да отключва всякакви ключалки (нали преди да стане безработен, е бил шлосер). Теди го нарече Джони Шперца, а Бил стреля в тавана.
— А покера? — уплаши се Джони. — Ключалките няма ли да пречат на покера?
Теди го увери, че ключалките няма да пречат. Напротив, те щели да носят парите за покера. Нека приеме тази сума като аванс срещу бъдещата работа.
— Но — предупреди Теди, отброявайки банкнотите, — рано или късно ще загубиш всичко. Такава е играта. Друг изход няма.
— Има — рече Джони и чак се стъписа от хрумването си. Не му се вярваше да го е измислил той. Невъзможно беше. Всичко се преобърна в него и той усети как кръвта му тръгва в обратна посока — взе да вдишва въглероден двуокис и да издишва кислород. Тъй му се струваше.
Прибра се в къщи, заключи вратата, пусна пердетата, раздаде карти за двама. После затича ту от едната страна на масата, ту от другата: играеше сам със себе си. Дясната ръка срещу лявата. Беше чудесно, защото която и ръка да спечелеше, парите оставаха негови. Нещо като местене от единия джоб в другия. Да, но с течение на времето дясната ръка се научи да играе по-добре. Тя стана изключителен мошеник, нагло блъфираше и почти непрекъснато печелеше. Джони започна да я уважава. Беше му безкрайно симпатична, защото му позволяваше да изгуляе парите или да ги прахоса както му скимне.
А лявата беше непоносима. Сякаш не проумяваше, че Джони вече не е Джони Шлосера, а Джони Шперца. Играеше честно, направо глупаво. И спечелеше ли (което й се случваше твърде рядко), му погаждаше номера. Събуждаше у Джони отдавна приспани желания да бъде добър.
Веднъж Джони се шляеше по улицата, пустосвайки лявата си ръка, която беше спечелила и го възпираше да влезе в бара. На една пресечка видя голяма тълпа — всички крещяха и сочеха нагоре. Някакъв младеж се канеше да скочи от покрива на многоетажна сграда. Понеже бил безработен. Гладен. Самотен. Нещастен. Животът бил отвратителен. И други такива.
Лявата ръка смуши Джони под лъжичката и той се развика:
— Не скачай! Ще ти дам пари, няма да умреш от глад! Слез!…
Оттогава двете му ръце се намразиха. Играеха така настървено една срещу друга, че стигаха до бой. Ожесточен. И за да не го питат от какво са синините и драскотините, Джони сложи ръкавици.
— Шефе — рече Джони, — докато Бил донесе куфара, аз ще поиграя покер на масичката. Не бива такова произведение на изкуството да се пренебрегва.
— Никакви карти по време на акция! — забрани Теди и зяпна.
Бил се връщаше, нарамил другата зелена масичка!
Джони прихна.
— Не се сърди, шефе.
Джони стана сериозен.
— Старае се човекът.
В гласа на Джони прозвуча съчувствие.
— Толкова вижда нещастният!
От съчувствие премина към защита на Бил.
— Той е убеден, че носи куфара.
Бил стовари масичката върху краката на Теди и докладва:
— Донесох куфара, шефе!
Теди плю върху масичката и изтича за куфара.
— Най-после ни взеха — въздъхна Вихър. Сякаш издухването на повече въздух, отколкото си поел, е облекчение. — Още малко и щях да повярвам, че тия гангстери са страшно разсеяни.
Куфарът се отвори и двамата се изтърколиха в огромния багажник на пепелносив форд. Някой веднага стисна нашия Вихър за гърлото и започна да го души. Вихър го ухапа.
— Помощ! — изпищя Вихра. — Някой ме хапе по крака!
След ожесточено боричкане установиха, че са сами в багажника и се извиниха един на друг.
Моторът с мощност триста конски сили изрева като динозавър в разцвета на младостта си и понесе колата, без да се съобразява със завоите: на завоите тя се накланяше толкова, че оставаше на две, а понякога и на едно колело. Вихър и Вихра заедно с инструментите се преобръщаха и дрънчаха в багажника.
— Така ли са решили да ни ликвидират? — успя да попита между два завоя Вихра.
Колата се занесе, крикът се откачи, намери гърба на Вихър и направи точен отпечатък на зъбните си колела. Вихър изохка, че това го радва. Това показвало, че гангстерите си нямат понятие от центробежна сила и рано или късно техническото им невежество ще се обърне срещу тях — колата ще изхвръкне на някой завой.
— А ние? — обезпокои се Вихра. — Нали и ние сме в колата?
Вихър я успокои, че този факт бил без значение за центробежната сила. Тя, центробежната сила, не се интересувала кой е в колата.
Навлязоха в някакъв град и Теди закопча предпазния си колан. Сега ще им покаже как се кара кола!
Градът му беше до болка познат и противен, защото имаше един милион жители. Те сякаш никога не спяха. Сякаш любимото им развлечение беше да се возят в колите си и да задръстват улиците. И де да бяха само те: един милион автомобили — голяма работа! Но по най-скромни изчисления на Теди в този милионен град се изхитряваха по необясним начин да се търкалят два милиона таратайки наведнъж. Понеже това противоречеше на здравия разум и на аритметиката, Теди подозираше, че поне половината автомобили се движат без шофьори. Нещо като автомобили-призраци.
Подозренията на Теди никак не тревожеха пепелносивия форд. Той летеше, без да намалява скоростта и без да се съобразява с посоки, знаци, светофари и други такива. Като с човешката логика например.
За ужас на пешеходците фордът предпочиташе тротоарите и подлезите. Може би защото там по-рядко се срещаха автомобили? Или това беше станало законно положение? Дявол знае — фордът сегиз-тогиз се връщаше и на уличното платно.
Пешеходците иди-дойди, ала шофьорите на останалите коли бяха потресени. Колкото повече наблюдаваха поведението на сивия форд, толкова повече сиви кръгове се въртяха пред очите им. Някои си внушиха, че са забравили къде е дясно и къде ляво. Други — че по рождение не знаят къде е горе и къде долу. Трети се ужасяваха от мисълта, че по обед е сменен правилникът за движение, а те не са информирани и ето: киснат като идиоти на червения светофар и се пулят вместо да минат, както прави фордът.
Дребно фолксвагенче изгуби самообладание, напусна улицата и благоразумно се шмугна в една градинска алея. С бели рози.
За общата му цялост обаче и за блясъка на боята му беше по-добре да не се подчинява на волана. По- добре да беше се проврял през розите и да беше скочил отсреща в шадравана. Наистина, щеше да се намокри, но какво е намокрянето пред онова, което последва!
Фордът намигна с фаровете си на сгушения като костенурка Фолксваген, сякаш го попита: „Е? Защо си се наврял в градината? За да ти размажа физиономията ли?“. После, без да дочака отговор, го подбра с могъщата си броня и го подхвърли нагоре — букет бели рози с Фолксваген в средата. Трогателна картинка!
На съседната пейка две хлапета се скараха. Какво салто било направено? Едното твърдеше, че било двойно, другото — че било тройно. В края на краищата нямаше значение, защото салтото не беше изпълнено сполучливо: фолксвагенът се приземи на покрива си.
От удара фордът отскочи и налетя на вестникарски павилион. Павилионът се взриви — на всички страни се разхвърчаха вестници, илюстровани списания, цветни картички, безброй пощенски марки и един вестникопродавач, крещящ, че не е виновен за това, което пише във вестниците; той не съчинявал лъжите; той само ги продавал. В този дух той продължи да бълнува и в болницата, но го оправдаха със сътресение на мозъка.
Като премина благополучно през павилиона (ако не се брои предното стъкло, което издрънча на
