Полицаите спряха на десетина километра да обсъдят положението.
— Няма какво да обсъждаме — каза единият и зареди пистолета си. — Да се маскираме, докато не са ни забелязали.
Той говореше особено, след всяка дума поемаше въздух с подсвирване, което му придаваше особен авторитет.
След малко над тях закръжи някаква птичка и зацвърча удивено. Много храсти бе виждала, но като тия двата — никога! Въпреки силния вятър, клоните им не помръдваха сякаш някой ги държеше. Тя кацна на единия, разгледа го и прехвръкна на другия. Никаква разлика — и двата храста зареждаха пистолетите си.
Отлетя, миг преди храстите да я застрелят, за да не ги издаде.
Тогава по-високият храст каза, че са сбъркали. Онова, сивото на пътя, не е гангстерският форд, а бабунка. Иначе защо не бяга, когато се приближават двама полицаи? Въоръжени!
— Ние нали не се приближаваме? — пошушна по-зеленият храст.
— Но можем, а той стои неподвижно!
— Ами ако му е свършил бензинът?
Спориха, докато се убедиха взаимно, че на гангстерските коли бензинът изобщо не свършва. Значи е бабунка. И без да се размаскират, смело поеха напред.
Бил ги посрещна с думите:
— Бензинът свърши.
Гъстите храсти си размениха погледи, които може би означаваха: „Казвах ли ти, че няма нищо страшно: щом са свършили бензина, значи не са гангстери!“
И мигом станаха много наперени.
По-зеленият храст уведоми Бил, че те не са подвижна бензиностанция, а по-високият го попита дали е ял скоро бой.
— Вие пък откъде знаете? — учуди се Бил и побутна Тели. Нещо като укор, задето го е пердашил пред чужди хора.
Тели глътна една таблетка и направи невинна физиономия.
— Ама защо налитате на бой? — попита той. — Ние сме трима братя, тръгнали на гости на милата си лелка. Какво лошо има?
Полицаите не можаха на минутата да определят кое е лошото и заразглеждаха колата.
Отпред се мъдреше един контролен номер, отзад — друг.
В очите на Теди с едри букви се четеше, че ей сега ще влезе в контакт с Бил с помощта на тежък и твърд предмет. Зрението на Бил тутакси се оправи до такава степен, че забеляза каква каша е забъркал с номерата, и го осени вдъхновението.
— Господа полицаи — повдигна се на пръсти той, — за различните номера хич не бива да се тревожите.
— Ние не се тревожим, вие се тревожете.
— Да, обаче…
И Бил, съчини покъртителна история.
Това било миналата седмица. Стоял си той на светофара и чакал да светне зелено. А зад него някакъв валяк не ударил спирачка навреме и смачкал форда до половината. На пита го направил! Закарал той каквото останало от колата в сервиза, а там — друг форд. Смачкан от същия валяк. Но отпред. На пита размазан. Тогава монтьорите съединили двете половини…
— Смачканите ли? — поинтересуваха се полицаите.
— Не, здравите. Нали ви казвам: това беше миналата седмица. Стоя си аз на светофара и чакам да светне зелено…
Теди знаеше, че Бил много рядко съчинява покъртителни истории. Само като е на зор. Ама съчини ли ги, цял месец ще ги повтаря, без да му омръзне. А на Теди непременно щеше да му омръзне да стърчи цял месец в компанията на полицаите. И той реши да ги разкара.
— Господа — рече, — знаете ли, че преди малко край нас мина пепелносив форд с трима гангстери и една маймунка?
Полицаите казаха, че знаят. После запитаха в коя посока. Теди посочи напред, те го накараха да се закълне, метнаха се на мотоциклетите и отбръмчаха назад. В безопасната посока.
След минута довтасаха други.
— Ние сме трима братя, тръгнали на гости на милата си лелка — занарежда Теди.
— Лелята не ни интересува! Къде е маймуната?
Теди си спомни с какъв безгрижен глас си тананика сутрин във ваната и със същия глас пропя, че в зоологическата градина е ходил за последен път преди четиридесет години. Но никаква маймуна не се е присламчвала към него. Давал честната си дума.
Единият полицай беше твърде подозрителен към честните думи и разкопча кобура на пистолета си. Заяви право в очите на Теди, че не му вярва и нареди на другия да обискира колата.
Полицаят със закопчания кобур надникна в двигателя, под колата и накрая в купето.
— На задната седалка има една маймуна — докладва той.
— Тъй ли? — изненада се Теди. — Значи все пак се е присламчила и вече четиридесет години седи на задната седалка, без да ми се обади! Ама че работа! Още днес ще я върна в зоологическата градина!
— Не бързай със зоологическата градина! — възпря го полицаят с разкопчания кобур. — Преди това ще те подложа на кръстосан цифров разпит!
Между другото колегите му твърдяха, че смятал котангенса за нещо средно между котка и котарак — толкова разбирал от математика.
Теди заяви, че вероятно само пържени картофи обича повече от математиката. А кръстосаният цифров разпит за него бил направо деликатес. И понеже пържени картофи в момента нямаше, започна да умножава многоцифрените числа, които полицаят му диктуваше. Отговорите степенуваше, делеше ги с още по-големи числа и накрая ги коренуваше.
Получените цифри плашеха с дължината си Били той поиска аспирин. Джони каза, че ако имал аспирин, сам щял да го изпие — и неговата глава се надула.
А Теди работеше без засечка. Нещо като електронно-сметачна машина. Но за разлика от машината, се кискаше и бълваше неверни отговори.
И добре постъпваше.
Полицаят с разкопчания кобур не следеше точността на отговорите, а поведението на разпитвания. И то най-вече при последния подвеждащ въпрос.
— Две и две колко прави?
При този въпрос всички се объркваха. Предполагаха, че е някакъв капан и допускаха грешка: замисляха се, губеха самообладание, разтреперваха се и признаваха престъпленията си от игла до конец.
Но Теди знаеше, че пред полицията не бива да се занимава с никаква умствена дейност и отвърна без да мисли:
— Четири.
Полицаят с разкопчания кобур се усмихна доброжелателно. Беше му напълно ясно, че тези хора, дори да са гангстери, нямат нищо общо с търсените.
Другият полицай, който бъкел не разбираше от кръстосан цифров разпит, тикна пръст в лицето на Вихър и попита:
— Ти Шуши ли си?
Вихър и Вихра смирено гледаха краката на Теди. Беше им обещал, ако гъкнат, да ги настъпи. Него с десния крак, нея — с левия. А той носеше четиридесет и осми номер обувки!
Полицаят с разкопчания кобур спаси положението.
— Нали ти казаха, че тая маймуна седи на задната седалка от четиридесет години! А Шуши е открадната днес! Не разбираш ли?
Полицаят със закопчания кобур разбра:
— Ами то излиза, че тези не са онези.
— Не сме, не сме — преглътна честната си дума Теди. — Ние сме тези, а не онези. Онези са назад —
