тротоара), фордът влетя в една тясна улица и всичко живо се изпокри.
По-късно тези, които наблюдаваха от горните етажи, разказваха, че гледката била великолепна: фордът хвърчал на зигзаг. Същински бобслей! Живеещите в партера не вярваха. Естествено. Фордът трошеше ту прозорците вляво, ту прозорците вдясно и не създаваше кой знае какви условия за възхищение.
Още в началото на улицата Теди Таблетката изрева с не свой глас:
— Махнете веднага това, иначе ще ви убия!
Джони, който играеше покер сам със себе си на задната седалка, и надигащият шишето с уиски Бил се сепнаха. Шефът, винаги им забраняваше по време на акция да се занимават със странични неща и те побързаха да изхвърлят навън бутилката и картите.
— Махнахме го, шефе!
— Не виждам да сте го махнали! — продължаваше да реве Теди.
Джони и Бил недоумяваха: какво ли друго вбесява шефа? Джони предположи, че това е новият каскет на Бил и го стъпка. С пета.
Бил му намекна, че не е прав за каскета, развързвайки внимателно коприненото шалче на Джони.
— Ето какво трябваше да се махне — уточни той и пусна шалчето през прозореца да лети на воля.
Когато двамата останаха полуголи и вече нищо не ги дразнеше в тоалета на другия, Теди тихо заяви, че не знае с какво се занимават в момента, но сигурно е съвсем идиотско, щом не се сещат да погледнат към него.
— Но не съжалявайте — заключи пророчески той, — в замяна скоро ще си видите снимките по некролозите.
Намекът за близкия край накара Джони и Бил да погледнат озадачено. И като го видяха, още повече се озадачиха.
Шефът бе увил главата си с вестник и кормуваше слепешката. Джони побърза да го похвали за сполучливата маскировка, а Бил се поинтересува точно на тази улица ли е роден, та се страхува да не го познаят съседите. После и двамата му се извиниха, че говорят глупости. То отдалече личало, че шефът чете вестник и полюбопитствуваха какво пише на първа страница. На първа страница винаги пишели най- важните работи.
— Пише, че сте кръгли идиоти! И ще го пишат всеки ден, докато сте живи! И след това! И на останалите страници! — хриптеше Теди, мъчейки се да разкъса със зъби вестника, за да не се задуши.
Тогава Джони и Бил отново се спогледаха и допуснаха, че може би Теди не е увил нарочно вестника около главата си.
Бил каза, че трябвало да започнат с вестника, а не с новия му каскет и се зае да помага на шефа. Въздушната струя, нахлуваща през счупеното предно стъкло, го затрудняваше. Много.
— Напомня ми — сподели той — за урагана, дето миналата година ме подмяташе от дърво на дърво като лимоненожълто канарче.
Джони се усъмни, че миналата година Бил е приличал на канарче. И то лимоненожълто!
А Теди мълчеше. Изглежда тридесет и двете страници на вестника му пречеха да се изкаже по въпроса за лимоненожълтите канарчета.
Той пусна волана и размаха ръце с призивни движения. Джони бързо нави края на вестника около китката си, запъна крак в предната седалка и дръпна с все сила.
Теди излетя стремително нагоре, блъсна с глава тавана и в най-безгрижна поза се настани на задната седалка между Джони и Бил. Ако колата не летеше със сто и петдесет километра в час, това не би ги учудило: шефът и друг път е сядал между тях. Но сега? В този съдбоносен момент да зареже волана и да седне между тях такъв отпуснат и размекнат?
Те се надвесиха над него да разберат дали както се е разположил няма да поиска да му запалят пурата и в същия миг осъзнаха какво бяха сторили. Бяха обесили шефа!
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Около врата на Теди още висеше усуканият като примка вестник.
— Това ти… — побърза да каже Бил.
— А ти? — засече го Джони. — Ти не дърпа ли?
— Да, но само единия край…
По някое време си изясниха: и двамата са теглили вестника енергично в противоположни посоки, което е допринесло за сполучливото обесване на шефа. Напипвайки пулса му по ръцете и на други места, Джони и Бил установиха, че — да, изглежда е още жив и захванаха да го свестяват.
Откакто бяха влезли в бандата, шефът така се отнасяше с тях, че те не се подвоумиха как да го съживят.
Бил взе работата присърце. Звучните плесници напълно заместваха изстрелите от пистолета му без заглушителите. Но все пак Джони подозираше Бил, че щади дланите си и не се старае достатъчно. И тъкмо се накани да му даде урок — в смисъл, да му покаже как се правят тези работи, колата му попречи.
Тя летеше неуправлявана от никого!
Джони се хвърли към волана, ама късно. Фордът се вряза в огромната витрина на парфюмериен магазин и тъй бързо го прекоси, че продавачката, стояща гърбом, наруга телефона, задето звъни по-силно от друг път. Едва когато въздушната вълна я събори на пода и я заля с всички видове парфюми, осъзна грешката си. И се развика за помощ.
Магазинът беше ъглов и колата излетя през отсрещната витрина сякаш се бе отбила само за секунда — колкото да се напълни с одеколони, кремове и бръснарски ножчета.
— Нямам си късмет! — стисна юмруци Бил. Да държеше в шепите си кафе на зърна, би го смлял. Като мелничка.
Как да не се ядосва: в съседство беше барът. През него да бяха минали, все две-три бутилки уиски щяха да се търкулнат в скута му. А сега какво? Одеколон!
Той отви капачката на едно шише, помириса и плю. После изпи половината, а остатъка изля в устата на шефа.
Теди примлясна и дойде на себе си.
— Ако ми набуташ в устата и сандвич с бръснарски крем, ще се свестя окончателно — измърмори той, опипа примката на врата си и пое отново управлението на колата.
Събитията до този момент се развиха стремително и Джони и Бил не успяха да махнат злополучния вестник. Сега съжаляваха. Защото Теди веднага прояви интерес.
— Как вестникът…
— Бензинът свършва — прекъсна го Бил.
И макар да беше свенлив, не се сдържа и се поздрави на ум, че така ловко е отклонил неприятния въпрос.
Теди забрави за вестника и се вторачи в бензиномера.
— Вярно — констатира той. — Защо така? — учуди се той. — Бях напълнил резервоара — не проумяваше той.
Диалогът в купето на форда достави голямо удоволствие на Вихър в багажника.
— Чуваш ли? Вече има ефект от моите мъки.
— А на мен ми мирише на бензин — оплака се Вихра. — Задушавам се.
Вихър въздъхна и занарежда, че човешката природа била неблагодарна. Той пръстите си изкълчил, докато пробие резервоара с някакво тъпо шило, та да изтече бензинът. Защо ли? За да ги настигне полицията и да ги освободи от гангстерите. А Вихра за какво се тревожела през всичкото време! Да не се задуши! Сякаш това било най-важното в момента! Как не я било срам! И други такива приказки наприказва.
— Ех! — Вихър изпухтя, та чак багажникът зазвъня.
