упъти ги Теди.
И ги прати при колегите им.
— Интересно, дали като станат четирима, ще уточнят колко прави две и две…
Бил беше толкова изтощен от безкрайните цифри, че се закани, появят ли се други и попитат ли дори на шега колко прави две и две, да стреля на месо.
— Вече идват — ухили се Джони.
По автострадата към тях стремително се носеха две бели точки, яхнали черни правоъгълници. Не беше трудно в правоъгълниците да се познаят мотоциклетите, а в точките — каските на полицаите.
Поне в началото тази среща не се отличаваше особено от предишните. Теди, без да се запъва, разправи приказката за тримата братя, тръгнали на гости на милата си лелка. Те му се сопнаха, че малко ги интересува колко братя са, а още по-малко милата им лелка!
Теди, Джони и Бил изразиха огорчението си от студенината и безразличието на полицаите. Ама как можело нито един полицай да не се интересува от милата им лелка!
— Защо сте против лелка ни? Не знаете ли, че тя е единствената ни лелка? Ще дойдете ли с нас на гости при лелка? — питаха един през друг те и се обзалагаха помежду се, че тяхната мила лелка пече най- вкусния пандишпан.
Полицаите нито се разчувствуваха, нито им се прищя пандишпан. И двамата бяха намръщени като ден, в който според прогнозата се очаква гръмотевична буря. С готови за стрелба шмайзери те не изпускаха гангстерите от очи и от време на време подканяха:
— Стига де! Докога ще се правите на откачени?
Теди глътна една таблетка, мозъкът му се просветли и той избра единия от полицаите. С грейнало лице на майстор на ковчези, комуто предлагат голяма поръчка дървени сандъци тъкмо с размерите на този полицай, той го опипа свойски и прекара длан по бузата му сякаш се уверяваше, че е гладко обръснат.
— Брей, чак сега те познах! — развика се Теди. — Спомняш ли си, срещнахме се точно на това място миналата година и ти ми услужи с хиляда долара.
— Две хиляди — удвои цената на услугата си онзи.
Теди извади пачка банкноти от джоба си и отброи две хиляди под монотонното тътнене на другия полицай, че и неговата памет не била за пренебрегване.
Спомените как се срещнали с него на същото място, само че по-миналата година, струваха на Теди още две хиляди.
Едва тогава полицаите се сетиха, че още преди три години Теди им бил доверил колко много обича милата си лелка и че на път за нея след три години ще му се свърши бензинът.
Дадоха му бензин и предложиха да го съпровождат, за да не го нападнат гангстери. Нещо като ескорт. Отпред мотоциклет, отзад мотоциклет, а в средата фордът.
Теди кормуваше, Джони и Бил се тресяха от нерви.
— Четири хилядарки на халос! — съскаше Бил. — Като си помисля колко уиски можехме да купим с тях, пиян ставам!
— Че аз на покер за цяла нощ не съм губил толкова! — мачкаше картите Джони. — А те си напълниха джоба за една минута!
Теди караше съсредоточено и гълташе таблетка след таблетка, сякаш подир малко щеше да му е нужен съвсем просветлен мозък.
Когато се отклониха от автострадата по някакъв черен път, се получи голямо недоразумение. Полицаят ли отпред намали скоростта, фордът ли увеличи своята, но фактът си беше факт: предната броня изхвърли мотоциклетиста в шанеца.
Всички в колата извикаха „Ай!“ и Теди рязко натисна спирачката. Вторият мотоциклетист налетя на задната броня и също се търкулна в шанеца. При другия.
— Видяхте ли! — скара се Теди. — Веднъж викнахте „Ай!“ и станаха два нещастни случая!
Джони и Бил съжалиха, че по-рано не са се разайкали и слязоха да приберат парите; Не бивало, разсъждаваха те, да останат у полицаите. Като ги намерят колегите им, нали ще ги обвинят, че са вземали подкуп. А защо да ги споменават с лошо?
Върнаха се радостни и казаха на Теди да потегля, а те в движение щели да преброят парите. Да не би ония мошеници да са похарчили половината!
— Хайде де, тръгвай! — подканиха го те.
Мърдайки само с устни, Теди произнесе:
— Бензинът свърши.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Тази телефонна кабина беше най-старата в града. С увиснала врата и с цвят, който някога може да е бил зелен. Какви ли не хора бяха минали през нея. Всякакви.
Слушалката са държали детски ръчички, за да се обадят в къщи, че са мокри, защото вали дъжд, и те ще чакат тук, докато дойдат да ги приберат. С големия чадър.
Слушалката са държали и други ръце. По жицата е кънтял глас, който нагло е уведомявал негъра Джим да чака тази нощ. Те идват. Те ще го линчуват. Непременно! Така че да не търси изход.
Да, всякакви е виждала старата телефонна кабина.
Наскоро дори се обадиха от нея на кмета и предупредиха, че ако не подпише онзи договор (той знаел кой!), да върви да си пише некролога. И наистина след седмица на кабината лепнаха некролог на кмета. По нищо обаче не личеше да го е писал собственоръчно. Някак съвсем непочтително се уточняваше, че главата му била перфорирана със седем кръгли дупки… Затова сега старата телефонна кабина изведнъж усети, че в нея влиза нещо съвсем различно. Тя никога не беше виждала по-самоуверен, по-изпълнен с оптимизъм човек.
Бе дошъл великият миг в живота на Теди Таблетката.
А някога, доста отдавна, той се казваше Теди Намерения. Пък още преди това нямаше никакво име. И той самият беше никакъв — едно червено бебе, повито в мръсна дрипа. Булдогът Теодор го намери в двора на приюта за подхвърлени деца и довлече парцаливия вързоп при директорката. В чест на булдога нарекоха бебето Теди.
Щом Теди порасна около метър и половина заедно със стърчащия право нагоре перчем, го изхвърлиха от приюта.
— Само перчема си да продадеш на някой майстор на четки, пак ще изкараш за хляба — изпроводи го директорката.
Тя имаше нос, който можеше да използува за тапа на шише. Но въпреки този нос, прочете две страници от библията, за да внуши на Теди, че трябва да бъде добър, честен и справедлив. Да не краде, да не убива, а втората си риза да даде на оня, който няма нито една.
Теди попита откъде да вземе втората риза, но директорката вече четеше на друг за същата риза.
Така тръгна по улиците неголемия град. Нагледа се на витрини и огладня.
— Къде ли е майсторът на четки? А? Къде е?
Намери един, който му се присмя и го посъветва да си обира крушите.
Теди беше твърде гладен, за да се вслуша в съвета, но ритниците на майстора го склониха.
Тича, докато се спъна в един сандък. На сандъка пишеше: „Търся работа“, а върху него си клатеше краката този, който търсеше работа. Ребрата му стърчаха като на радиатор за парно отопление.
— Къде тичаш? — полюбопитствува той.
— И аз не знам. Гладен съм.
— Ами тогава сядай до мен и чакай. Все ще ни излезе късметът.
Теди се настани до него и заклати крака.
Наоколо, додето око стигаше, седяха още много и си клатеха краката.
