на шията, спокойно можеха да минат за едно рамо. Размахвайки голям нож, той обясни, че снимат филма „Маймунката и камиона“. Бил сигурен, защото и той в свободното си време пописвал сценарии.
— И главният герой винаги размахва касапски нож, нали? — подигра го някакъв гражданин, на когото филмите на ужасите, въртящи се по екраните, бяха дошли до гуша.
— Вероятно камионът е натоварен с банани — предполагаха други защо тича маймунката.
— Нищо подобно! — опроверга ги мнозинството.
Именно мнозинството знаеше — това не са банани, а металната конструкция за моста. За новия мост.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Вихър тичаше с последни сили. Разбираше, че няма да настигне камиона, освен ако не се случи някакво чудо. Но как ще се случи? Чудесата да не се търкалят по улицата като павета!
Отгоре на всичко една таксиметрова кола го следваше неотлъчно. Знае ли се кой е в нея! Я лакеите на мисис Мъни, я гангстерите…
А в таксито пътуваха шофьорът, седемнайсетгодишен, и щастливата му усмивка. Тя беше толкова широка, че пълнеше цялото купе. Момчето затвори прозореца. Пазеше усмивката си да не прелее навън и нещо да не я сгази или крясъците на касапина да не я порежат.
Днешният ден беше чудесен.
Сутринта в таксито седна светлокосо момиче. Такова едно смешно, с бенгалски огънчета в очите. Вози се два часа, смя се през всичкото време, после му каза:
— Ти си чудесно момче!
И избяга.
Ала надеждата да чуе отново смеха й, отново да пръснат бенгалски огънчета от очите й, го караше да олеква. Да губи теглото си. Той стисна здраво волана, понеже усети как се отделя от седалката, пробива покрива и полита нагоре. Към слънцето. Искаше му се да стори някому добро. Или на всички. Дори на тази маймунка, която така упорито гони камиона.
Таксито се изравни с маймунката и момчето отвори вратата.
— Скачай вътре! Ей сега ще го настигнем!
Вихър не чака втора покана. Гмурна се в колата и тутакси заяви:
— Ти си чудесно момче! Задмини камиона и ти обещавам голяма изненада!
Шофьорчето примигна. Да, биваше си го днешният ден! Щом се появиха и говорещи маймунки, какво ли ще се появи след като задмине камиона! Любопитно!
Нищо не се появи. Даже липсваше. Липсваше маймунката. На седалката беше захвърлена само една опашка. Сякаш някой насила е бил маскиран като маймунка и току-що си е върнал човешкия вид.
— Какво пък — рече си момчето, — обеща да ме изненада и го направи великолепно! Изглежда любовта, доброто и чудесата са птици на задружно ято. Кацне ли една на рамото ти, и другите долитат…
Така си и беше. Вихър смъкна от себе си всичко, което го оприличаваше с Шуши, и го запокити през прозореца. А опашката нарочно остави — ако гангстерите настигнат таксито, да му видят опашката! И когато таксито се изравни с камиона, успя да се прехвърли в него и сега се провираше между железните пръчки на конструкцията.
— Ехо… Вихре… Ехо…
Ни Вихра, ни ехото отвръщаше.
Отначало Вихър не повярва. После се ужаси от мисълта, че е прахосал толкова сили, за да се качи на друг камион.
С отпаднал глас прошепна:
— Вихренце, ако си тук, обади се!
И веднага се нарече глупак, задето още се мотае на този камион. Ако тя беше тук, щеше да му се обади, да му се зарадва. На кой ли камион е горката?
Вихър се прегърби, като че ли на гърба му легнаха десет тона. Всъщност му тежеше загубата на Вихра.
А Вихра беше тук. Радваше се на брат си, но не му се обаждаше. Искаше да го поизмъчи. Нещо като наказание.
Както често се случва в живота, тя не видя как той тичаше с последни сили след камиона, как му се подиграваха зяпачите, как на няколко пъти едва него сгазиха лудо препускащите автомобили и мотоциклети — въобще не видя неговата самоотверженост. В това време нашата Вихра бе заета с каишката на сандала си, която се бе закачила на една метална пръчка. Моля ти се, от целия свят единствено каишката на сандала я интересуваше! А като вдигна очи и зърна Вихър в таксито, кипна:
— Значи такава ми ти била работата! Аз в железата, а той на мекичко! Ще го науча аз него!
И сега го учеше. Не му се обаждаше. Седеше и мислеше. Пътуването в миналото свърши, а никъде не намериха Руфо, червенокосия. Защо? Къде може да е? Тя се извърна да попита брат си и ахна. Видя в алената ваза на залеза букет червени гладиоли.
— Привижда ми се — рече си Вихра. — Много са къдрави тия гладиоли — разгледа ги Вихра.
Не бяха гладиоли, а къдриците на брат й. Но от залеза изглеждаха не платинени, а червени. Вихър беше червенокос!!! Вихър — червенокос!!!
— Привижда ми се — повтори Вихра и тутакси се разколеба: — Пък може и да не ми се привижда…
Тя стисна с длани главата си. Сякаш да не позволи на една много важна мисъл да отлети.
Въпреки че ауспухът гърмеше, а металната конструкция, тръскаше и блъскаше Вихър, мозъкът му работеше чисто, ясно и съсредоточено. В такъв момент можеше я стихове да съчини, я да изобрети нещо, ама ха де — нали трябваше да мисли за Вихра. Как да й помогне? Как да я намери? Камионът отдавна бе напуснал града и гълташе километрите на скучна автострада. Отстрани се стелеше жълта пластмаса, от която стърчаха кубове и паралелепипеди с различна височина и ширина.
Бункерите на мисис Мъни!
Нямаше съмнение. Вихър беше сигурен, че са те. Някъде наблизо бе и летящата чиния. Само с нея можеше да намери Вихра. Да рискува, да скочи!
Секунда преди той да скочи от камиона, на Вихра вече й беше минало. Тя вече не му се сърдеше. Нещо повече — тя намери Руфо. Така дълго търсения Руфо! Сега ще каже на Вихър. Да го зарадва. Не, след малко ще му каже. Колкото повече забави новината: „Ехо, Вихрунчо, намерих Руфо!“, толкова по-голяма ще бъде изненадата му, а значи и радостта.
Вихър скочи.
По-късно Вихра твърдеше, че тъкмо тогава главата й пораснала. Не на сантиметри, а на съдържание. Проумяла, че радостта, предназначена за някого, не бива да забавяш дори секунда. Защото след тази секунда може да стане излишна. Завинаги.
Тя изпита болка, като че ли отнеха полагащия й се век живот. Всъщност я болеше за изпуснатата секунда.
Камионът се отдалечаваше и неподвижната купчинка на пътя (Вихър) ставаше все по-малка и по-малка. Не, повече грешки Вихра не искаше да прави. Ще отиде при брат си. Ще му помогне. На всяка цена. Ще скочи, та ако ще да се пребие!
Скокът не беше сполучлив. Джобът на престилката й се закачи за една метална пръчка и Вихра увисна с главата надолу. Обаче надеждата да се приземи не я напусна. Джобът се пореше конец по конец и нямаше да издържи дълго.
Наистина, щеше да падне с главата надолу, но какво от това? Нали отиваше при Вихър!
Най-сетне джобът се скъса. Вихра стисна очи. Сякаш като спуснеш клепки, си разбиваш главата по- безболезнено! Изчака цяла минута и реши, че е паднала някак съвсем сполучливо. Без да усети дори.
