Някакво съмнение се прокрадва у Теди.
— А често ли ви излиза късметът?
Обясниха му, че не на всички и не всеки ден. Случвало се да поработят веднъж в месеца.
Теди се замисли дали ще издържи цял месец гладен. Не издържа и до мръкване и хукна.
Озова се в края на града.
Тук в прави редици бяха подредени хиляди кофи за смет. В тях ровеха дрипльовци. Теди се навря в най-близката кофа и взе да тъпче устата си с две ръце. Сякаш всеки момент можеха да прекъснат обеда му.
Прекъснаха го. Дрипльовците.
— Е? — наобиколиха го те. — От кой квартал си?
— Аз нямам квартал — отвърна Теди. Не знаеше що е „квартал“, но не си спомняше някога да е имал подобно нещо. Никога нищо не бе имал.
— А да си се записвал в нашата организация?
Теди чистосърдечно им довери, че не умее да пише. Последва подигравателно кискане, сякаш дрипльовците бяха завършили по два скъпо платени колежа и вече учеха в трети. Още по-скъпо платен. Кискаха се и го биеха, без да го вадят от кофата.
Свести се от оглушителен грохот. Нещо твърдо, студено и непоносимо вонящо го удряше по главата. Протегна ръце да се ориентира и изтръпна от ужас. Беше затворен в кофа за боклук, която се търкаляше по стръмно нанадолнище. Теди се развика за помощ.
Не след дълго кофата спря и капакът се отвори.
— Гладно ли си, котенце? — надникна вътре един червендалест мъж.
Никога не бяха наричали Теди котенце, но въпреки това той си призна, че е гладен.
— Сега ще му дадем нещо на котенцето и хем ще му мине гладът, хем ще му се просветли мозъчето…
Червендалестият пъхна в устата му бяла таблетка и каза да я смуче. На Теди му се зави свят, но усещането за глад се притъпи.
Сутринта получи още една таблетка и така седмици наред, додето свикна с белите таблетки и започна да иска по две на ден, после по две на час. Точно тогава червендалестият каза:
— Свършиха се, котенце.
— Как така се свършиха? Джобът ти е пълен — засегна се Теди.
— Пълен е, ако имаш пари. Безплатно повече не давам.
— Че откъде да намеря пари?
— Първо си намери тояга.
Теди беше схватливо момче и намирането на дебела тояга не му отне много време. Още по-малко време му отне чакането в един тъмен вход, за да я стовари върху главата на закъснял минувач.
Пребърка джобовете му и забогатя с цели десет долара. Което го накара да разцелува ограбения.
После отиде в хотела, нае стая и поръча вечеря с такъв непостижим вид, като че ли бе държал лицето си в гипсовата отливка на Наполеон. Заедно с вечерята му поднесоха открита картичка, в която заповядваха на Теди да внесе в банката половината от плячката. Следваше дългият номер на банковата сметка на някой си М.
— Ама че шегаджия! — разсмя се Теди, скъса картичката и се нахвърли върху пържолата.
Спа дълго, а като се събуди видя на вратата бележка, прикована с кама. На камата се зарадва, но бележчицата го ядоса. Същият М. питаше какво още чака, та не праща парите. Теди се закани да разбие носа на тоя тайнствен М. и пак тръгна на лов.
Втората му жертва се случи петдесетгодишен дебел мъж. Но Теди не го разцелува. Възпря го сериозната мисъл, че в професията си човек не бива да проявява сантименталност. И още нещо:
— Толкова дебел, а в портфейла му само сто долара!
Апетитът на Теди бе пораснал.
В хотела разпиля доларите по масата и се качи върху нея. Разхождаше се по банкнотите и си втълпяваше:
— Теди, от теб ще стане човек! Ще стане!
Когато си го каза хиляда пъти, покрай самодоволното му лице свирна куршум и се заби в отсрещната стена, сякаш да му посочи какво е лепнато там.
Пак бележка от М.: „Вече ми дължиш петдесет и пет долара и ако не ги получа още днес, следващите куршуми няма да минат покрай ухото ти! Направо ще перфорират главата ти със седем кръгли дупки!“
Теди глътна цяла шепа таблетки и веднага се досети, че са го приели в някаква тайна организация, на която трябва да плаща членски внос. Дали иска, или не иска, явно беше без значение.
— Седем дупки — попипа челото си Теди. — И то кръгли. Не са малко… — изруга Теди и се затътри към банката. Оттогава Теди Таблетката редовно внасяше половината от ограбеното в банковата сметка на М., без да знае кой е. Много години напразно се мъчеше да се отърве от този М. и замисли отвличането на Шуши. С откупа смяташе да плати наведнъж членския си внос на М. и до края на живота си да не дели с никого. Да бъде свободен!
Затова сега бавно и тържествено набра телефонния номер на мисис Мъни.
— Ало, дъртата! — поздрави Теди, когато отсреща вдигнаха слушалката. — Маймуната ти е у мен. Ако до три дни банковата ми сметка не се покачи с един милион долара, на четвъртия ще получиш великолепни ръкавици от маймунска кожа!
Дори телефонната кабина усети как на другия край на жицата се подхилкват иронично.
— А не искаш ли случайно да ти перфорират главата със седем кръгли дупки? — попита мисис Мъни. — Съжалявам, но ти сам определи и размера, и срока за внасянето на членския внос. — От гласа на мисис Мъни не лъхаше съжаление. — Маймуни ли ще крадеш, деца ли, но гледай да не са мои, а на някой, който ще плати два милиона долара откуп. Половината, както обикновено, се полагат на мен. — Мисис Мъни вече не криеше, че е тайнственият М. — Побързай, парите са ми нужни за изборите. Нали знаеш, неизвестни гангстери ни лишиха от добрия кмет и не ми остава друго, освен да се кандидатирам за кметица…
Долната устна на Теди увисна. Като че ли да се отдели долната ти устна от горната е признак на неприятна изненада. Но как, дявол да го вземе, можеше да се досети, че мисис Мъни е шефът на тайната организация, на която толкова години плаща членски внос?
— Да си се сетил! — изсмя се тя. — След час Шуши да си е в къщи, иначе седем кръгли…
Теди изтърва слушалката. Старата телефонна кабина не беше виждала по-объркан човек да излиза от нея. А след малко видя и най-отчаяния, защото, вървейки към колата, Теди забеляза, че маймуната и бавачката липсват. Ами да.
Джони и Бил, които трябваше да пазят Шуши, се скараха кой да остане в колата и кой да отскочи до бара. Но веднага се одобриха: нямало смисъл да си развалят приятелството точно сега, когато шефът ще донесе милиончето.
Заключиха колата и заедно отидоха в бара. Тогава нашият Вихър се размърда.
— Дойде моментът да си ходим.
Досами форда спря камион, натоварен с дълга метална конструкция. Конструкцията беше направена от заварени една за друга метални пръчки, толкова сложно преплетени, че отстрани приличаше на увъртян ребус, допълнително надраскан с молив.
— Ето — посочи Вихър. — И транспортът пристигна.
Измъкнаха се през прозореца и той помогна на сестра си да се провре между железните пръчки.
— Не влизай много навътре, че после не можеш се измъкна. И престани да трепериш! Страшното мина! Идвам при теб…
Вихър не успя да отиде при нея, защото камионът внезапно потегли.
— Стой! — развика се Вихър. — Аз още не съм се качил!
Изглежда шофьорът не чу, че Вихър още не се е качил и камионът взе да набира скорост.
В следващите десетина минути случайните минувачи наблюдаваха изключително упоритото тичане на маймунка след камион. Беше толкова интересно, че забравяха накъде са тръгнали и спираха да позяпат.
От супермаркета изскочи месарят. Имаше такива тесни рамене, че да не беше разпределителната роля
