Отвори очи и видя, че все още виси. Този път на каишката на сандала. Същата каишка, която не можеше да мине покрай желязна пръчка и да не се закачи за нея. Нещо като хоби.
— Ще те скъсам! — взе да се друса Вихра. — Ще те скъсам! — взе да се люлее Вихра.
Каишката проявяваше невероятна здравина. Все едно че беше ушита от най-дебелата мамутска кожа.
— Ще те сссрежа! — изсъска Вихра и се закани при пръв удобен случай да я среже с нож. Или с ножица. Или с трион. С каквото и да е, но да я среже. За назидание на всички каишки по света!
Пътуването продължи цяла нощ и тя си спомни какво бяха преживели с Вихър. Майчице, колко глупости бе извършила! Колко пъти е била несправедлива! Стана й тъжно, а после я хвана яд. На себе си. Нима непременно трябва да увиснеш с главата надолу, за да поумнееш? Нима всичко трябва да изпиташ на собствения си гръб, та да го осъзнаеш? Нима трябва всяко чувство да изстрадаш? И други такива мисли я вълнуваха, докато асфалтът под главата й бягаше, бягаше…
И тя заспа. Или поне така й се стори. Но си каза, че вероятно спи, щом сънува. Първо й се присъни, че камионът спира на брега на океана и куката на огромен кран вдига във въздуха металната конструкция заедно с нея. И тя лети. Разбира се, нямаше нищо страшно, защото и друг път бе летяла насън. Не се уплаши дори когато конструкцията се разклати, преобърна се и тя престана да виси с главата надолу, а седна най-нормално върху металните пръчки. И не се събуди. Това донякъде я обезпокои, но реши, че никак не е опасно да сънуваш сепнал. Особено когато под теб стават такива интересни неща!
Долу строяха мост. Безкраен. По всичко личеше, че ще прехвърли целия океан. От западния бряг до източния.
Гледайки строежа, Вихра стигна до извода, че е добре да имаш два джоба. И да е скъсан единият, в другия все ще намериш каквото ти е нужно. Извади лист и молив и много се развълнува. За пръв път щеше да рисува не точки, а нещо друго! Запълни с черен молив целия лист, а в средата направи с гумата половин светла дъга с бели звезди по нея. Възхитително! Дори сама си каза:
— Тц-тц-тц…
Над главата й някой също каза:
— Тц-тц-тц!… Какво ли прави това малко колибри тук!
Вихра видя първо краката му в големи гумени ботуши и неволно си помисли, че тези крака могат да стъпчат Теди като едното нищо. Въпреки обувките му четиридесет и осми номер! После видя синия му работен комбинезон. И когато стигна до лицето, не можа да го види, защото беше скрито зад електроженна маска.
Въпреки това Вихра изпита доверие към него и му подаде листа.
— Хубава рисунка, нали? Черното е разбунтуваният океан, половинката от дъгата над него е недовършеният мост, а малките бели звезди са електроженистите, гледани отвисоко. Като я оцветя, ще стане още по-хубава.
Електроженистът кимна: ще стане още по-хубава. Свали маската и дълго мълча, зареял поглед към отвъдния бряг.
Спомни си последната Нова година.
След работа трябваше да се прибере бързо в къщи, но не взе метрото. Избра най-дългия път и колкото по наближаваше, толкова по-бавно вървеше.
Стигна висока каменна ограда, осветена от уличната лампа, и спря. Озърна се. Нямаше никого, ако не се брои малкото кученце, приклекнало на замръзналия тротоар. То трепереше и чакаше да види какво ще направи този чуден човек.
А човекът протегна ръце напред и започна да свива и разтваря пръстите си. Сянката им падаше върху каменната ограда, където заиграха странни фигури.
Като елха например. С много играчки по нея. Кученцето остана безразлично към тях. Не го привлече и блокчето за рисуване, окачено на върха на елхата. Но когато се появи отрупана с лакомства маса, не издържа. Възторжено излая и подскочи да хване най-дългата наденица.
Човекът се засмя и го погали.
— Браво! Щом ти разбра, какво да кажем за моята Съни?
Кученцето размаха опашка. Да, то не се съмняваше, че дъщеричката на чудния човек е умна. И непременно ще разбере.
Тръгнаха по улицата, беседвайки за най-различни неща. Човекът говореше, а кученцето ту се съгласяваше, ту не се съгласяваше. Това никак не беше трудно за него — просто въртеше опашка вляво или вдясно.
Тримата — кученцето, Съни и баща й — прекараха весело новогодишния празник.
Имаха най-красивата елха и най-богатата трапеза. Нищо, че всичко беше само сенки, Съни вярваше, че ще дойде ден и татко ще направи всичко да бъде истинско.
— Първо, блокче за рисуване и цветни моливи! — напомни тя.
— Първо, блокче и моливи — погали я татко. Кученцето излая продължително, за да опише своята поръчка.
— Естествено, ще има и дълга наденица — погали и него той. — Когато построим моста, всичко ще бъде иначе! Татко ще има постоянна работа, ще живеем в просторна и слънчева стая, Съни ще ходи на училище и ще рисува на истински блокчета…
През цялото време Вихра следеше мърдането на устните му и накрая каза:
— Чичко, подарявам моето блокче на Съни да се учи да рисува, а като построите моста, нека довърши рисунката.
Изведнъж се сети, че това е сън и побърза да даде блокчето, преди да се е събудила. Щеше много да съжалява, ако остави Съни без блокче.
Сега вече можеше да се събуди. Вихра отвори очи и видя как на изток жар-птицата на зората също отвори очи. Слънчево-розови очи.
А сънят не свършваше.
— Значи такава ми ти била работата! — обади се един глас зад нея. — Докато аз скачам в движение от таксита и камиони и още не зная дали има здраво място по мен, докато търся летящата чиния и теб, ти спиш. Много ти прилича!
— Вихрунчо!
— Без сантименталности! — откъсна я от врата си Вихър и веднага изпадна в нейната сантименталност: — Вихренце, това ти ли?
Тя.
— Ама цялата рисунка? С твоята ръка?
С нейната.
Вихър погледна сестра си и ахна.
— Привижда ми се — прошепна той.
Огрени от утринното слънце, къдриците на сестра му не бяха платинени, а бакърени! Дори червеникави!! Вихра беше червенокоса!!! Вихра — червенокоса!!!
— Привижда ми се — повтори Вихър и тутакси се разколеба: — Пък може и да не ми се привижда… — Спомни си цялото пътуване в миналото — ден по ден, час по час, минута по минута — и вече беше категоричен: — Не, не ми се привижда!
И Вихър намери Руфо. По-точно не го намери, а кой е.
Вихра му смигна. В смисъл: аз това отдавна го открих. Още в камиона.
— Кажи как е рисунката, а?
— Страшно ми харесва! Чак не я виждам! Пък и не може да я види — просто е невиждана хубост! — И Вихър се накани да припадне. А за да не помисли някой, че се шегува, внимателно легна и затвори очи.
— Припаднах — съобщи за по-сигурно той.
Вихра влезе в играта.
— И аз искам.
Настани се до брат си и щастливо пропя:
— Ох, и двамата сме припаднали!
— А пък аз ще ви свестявам — не остана извън играта и бащата на Съни. — Ще ви залея с вода. Само
