Херцогът вече му бе разказал, че темпераментната му жена избухнала в гняв, но не заради ролята на Джейсън в нелегалното отвличане, а защото се е осмелил да действа без нейното знание.
Люсиен се усмихна. Приятелят му беше истински щастливец, защото си бе намерил съпруга, която така идеално да пасва на живия му, непостоянен нрав. Той самият имаше различен вкус. Не искаше такава упорита и силна жена като Велвет, защото тя причиняваше твърде много главоболия. На него му трябваше мила и покорна съпруга, с която да изживее в спокойствие дните си.
И след по-малко от месец мечтите му щяха да се превърнат в реалност. Датата на сватбата бе насрочена, поканите — изпратени. Алисън бе направила всичко възможно да го убеди да изчакат до пролетта, когато започваше сезонът на баловете. Бе й отказал вежливо, но твърдо. Искаше час по-скоро да се сдобие с наследник, и след като вече си бе избрал своя съпруга, нямаше защо да чака.
В действителност физическите нужди също бяха допринесли за решението му. Бе привикнал да удовлетворява плътските си прищевки винаги, когато пожелае, но след като сватбата му бе така наскоро, не искаше да застрашава годеницата си и нейното семейство със слухове за любовните си афери.
Напоследък, след дните, прекарани в хижата, бе по-нетърпелив от всякога тази сватба да се състои. Часовете на усамотение с Катрин бяха извикали остър глад у тялото му, кръвта му кипеше по-бурно от всякога. Слава богу, след по-малко от три седмици му предстоеше да се ожени и този проблем щеше да бъде разрешен.
В съзнанието му изплува образът на бъдещата му съпруга и несъзнателно Люсиен се усмихна. Алисън бе сладка кукла, вкусна захарна пръчица. Момичето никога не го бе привличало физически и със сигурност никога не бе изпитвал към нея горещата страст, която го теглеше към Катрин Грейсън, но беше млада и хубава и едва ли щеше да му бъде неприятно да я отведе в брачното им ложе.
Алисън беше уравновесена и отлично възпитана като жена и съпруга. Потеклото и репутацията й бяха безупречни. Знаеше как да се държи в обществото и й отиваше ролята на маркиза. Щеше да му роди синовете, които да продължат рода му, а животът му щеше да си продължи, сякаш нищо съществено не се е променило.
Вятърът се втурваше на пристъпи из клоните на голите дървета, гонеше мъртвите листа по пътеката. Блейд отсечено изцвили и отметна лъскавата си черна грива. Люсиен се наведе и ласкаво прокара длан по врата на животното.
— Спокойно, момчето ми, почти пристигнахме. — Наближаваха тихата хижа, закътана в лоното на горите, която умишлено бе избягвал, откакто се върна в замъка. Единствено потискащото чувство на вина го караше да я посети отново тази вечер.
Беше й обещал да я навестява.
Но инстинктът му за съхранение го държеше на разстояние.
Защото всеки път, когато си помислеше за Катрин Грей, виждаше тънкото й, грациозно тяло до ваната с гореща вода. Спомняше си малките й, напъпили гърди, допира на меката й кожа в дланите си, докато я спускаше във ваната, тънката й талия и дългите крака. Спомняше си как отвръща на целувката му, изкусителната извивка на устните й, тихата й въздишка на удоволствие, вълнуващия допир на гърдите й в ръката му, набъбналите й зърна.
Всеки път, когато си помислеше за Катрин Грейсън, си спомняше тези неща и го обземаше непреодолима възбуда.
Точно както в момента.
Проклятие! Люсиен ядно изруга, размърда се в прилепналия брич. Нямаше нужда да гадае дали желае тази жена. И точно затова се стремеше да стои възможно по-далече от нея.
Но тази сутрин като разяждаща рана го бодна обещанието, което й бе дал. Трябваше да изпълни дадената дума. Молеше се само младичката камериерка, която бе изпратил да й помага, да бъде в къщата и да поддържа сетивата му нащрек.
Пристигна по здрач. Прозорците на хижата блестяха от меката светлина на свещи. Винаги бе обичал старата ловна хижа, уютната й непретенциозност, закътана с тайната долчинка, където поне за малко можеше да забрави формалностите на общественото си положение. Докато слизаше от коня, видя силуета на Катрин, очертан в рамката на прозореца. Посрещна го с усмивка на вратата и го поздрави.
— Добър вечер, милорд.
Очите му я измериха от главата до петите. Отбелязаха здравия тен на лицето й, приятната руменина по бузите й. Смущаващи спомени нахлуха в съзнанието му и тялото му се напрегна, но Люсиен стоически ги пропъди.
— Радвам се да те видя, Катрин. Изглеждаш чудесно.
Руменината по бузите й се сгъсти.
— Така се и чувствам, благодаря.
Той наведе глава, за да влезе в стаичката, и вдиша приятния аромат на пресен хляб и топла храна.
— Каквото и да къкри на огъня, със сигурност е много вкусно. Не знаех колко съм бил гладен.
— Овче задушено и прясно изпечен хляб. Твърде проста храна за теб, но за мен е наистина кралска гощавка.
Той се намръщи при намека за живота й в „Сейнт Бартоломю“.
— Иска ми се да можеше да живееш в замъка, но се опасявам, че засега ще трябва да се задоволиш с това.
Тя се усмихна.
— Аз не се оплаквам. Както вече ти казах, дори това простичко съществуване е истински лукс за мен.
Люсиен погледна масата и столовете, подредени близо до огъня.
— Виждам, че дъската с шах ни очаква. Надявах се да поиграем.
— Боях се, че няма да имаш възможност да останеш толкова дълго.
И не трябва, помисли си той. Не и когато я намираше така дяволски привлекателна. Дори и в момента дланите го сърбяха при спомена за тези малки, твърди гърди. Питаше се къде ли е младата й камериерка и, противно на всякакъв разум, откри че се надява момичето да си е тръгнало за през нощта.
— Не би било разумно да остана — каза той. — Не би трябвало дори да съм с теб сега, но предполагам, че при тези обстоятелства въпросът е спорен, и освен това наистина ми липсваха игрите с теб.
Катрин се ухили хлапашки.
— „Когато щастието ни напусне, спомените са болезнени“.
Люсиен се засмя.
— Робърт Блеър. Значи вкусовете ти се простират от древногръцките философи до модерните автори.
— Готова съм да чета почти всичко. И съм прокълната да имам памет за подобни неща.
— Струва ми се, че забележителната ти памет не ти изневерява и когато се отнася за любимите ти медицински текстове. — Вкъщи едва ли би го направил, но сега Люсиен свали връхния си жакет и го метна на облегалката на стола. Остана само по риза, брич и високи ботуши. — Надявам се, че нямаш нищо против. Тук наистина ми е трудно да спазвам етикета.
Катрин се усмихна.
— Разбира се, че нямам нищо против. А ти си прав. Паметта наистина ми служи добре в моите медицински занимания.
Той предпочете да не продължава тази тема и Катрин изглеждаше благодарна. Обикновено подобни разговори не протичаха гладко между тях. Докато маркизът се настаняваше удобно в креслото си. Катрин се запъти към камината и се залови да сервира храната.
— Разкажи ми как вървят нещата с вуйчо ми — каза му през рамо. — Успя ли да постигнеш някакъв напредък?
При споменаването на Дънстън Люсиен преглътна жлъчните си думи.
— Този човек е истински престъпник и срам за човешката раса. Стане ли дума за теб, за него няма никакви граници, никакви препятствия не са в състояние да го спрат. В дома ми се изсипаха цяла банда полицаи, които ме разпитваха за твоето изчезване, а адвокатът ми е бил предупреден от магистратите да оттегли искането ни за промяна на твоето настойничество. Казват, че каквито и доказателства да им представим, ще ни се противопоставят. И трябва да ти призная, Катрин, че ми е трудно да реша какво да
