Но имаше сериозни основания да се бои и Катрин го знаеше. Сега повече от всякога тя търсеше начин да се защити и след последното, страстно посещение на маркиза, в главата й се оформи пъклен план.
Отначало си мислеше просто да му се довери, да го помоли за помощ и да се надява той да се съгласи. Но колкото повече размишляваше, толкова повече се уверяваше, че маркизът никога не би участвал в подобен план. Бе твърде рисковано. Твърде отчаяно. И твърде неразумно.
Беше също изключително егоистично. Тя за нищо на света не би могла да очаква, че маркиз Личфийлд ще отмени сватбата си и ще се ожени за някоя друга — дори ако този брак щеше да продължи само година. И това нямаше да е обикновена женитба, защото ако вуйчо й не бъдеше притиснат от обстоятелствата, никога не би дал разрешението си за подобно нещо.
Катрин сновеше неспокойно из стаичката и настойчиво си повтаряше, че трябва да забрави този план. Люсиен никога не би се съгласил да участва, а да го направи без неговото знание бе немислимо. Не можеше да предаде единствения човек, на когото се доверяваше, човека, който бе рискувал живота си заради нея и продължаваше да го прави всеки ден в усилията си да й помогне.
Разумът й я предупреждаваше да остави нещата така и да се надява, че Люсиен ще намери начин да я защити или че просто няма да я открият.
И почти бе успяла да си го втълпи, когато Бени Тейлър заблъска лудо с юмрук по вратата.
— Видях ги, милейди! Бяха долу в селото!
Катрин побърза да му отвори.
— Хората на шерифа, милейди! Бяха в Горшам и разпитваха за вас.
— О, господи!
— Търсеха някаква информация и бяха доста упорити. Разбира се, там никой не знае къде сте, но реших че трябва да сте нащрек.
Катрин преглътна мъчително. Разбира се, че трябваше да е нащрек. Под дебелите фусти на роклята краката й трепереха. Бени мачкаше козирката на кафявата си филцова шапка.
— Ще държа околността под око, милейди. Ако ги видя да се насочват насам, ще дойда да ви взема. Можете да се скриете в гората, докато намеря негова светлост.
Катрин навлажни пресъхналите си устни.
— Благодаря ти, Бени. Постъпи правилно, като ми каза.
Хлапето кимна и хукна към гората. Катрин затвори уморено очи и се облегна на тежката дървена врата. Тялото й се тресеше конвулсивно. Досега беше само изплашена. Сега бе ужасена. Затвореше ли очи, в ушите й кънтеше грозния кикот на пазачите, докато смъкваха грубо дрехите й. Всеки миг властите можеха да открият закътаната хижа. Щяха насила да я отведат в онази страшна дупка и никога повече нямаше да има шанс да се измъкне.
Сълзи изпълниха очите й, но Катрин упорито ги преглътна. Нямаше да се отдаде на отчаянието и да ги остави да разрушат живота й. Този път щеше да се защити. Планът, който досега бе само смътно очертан в съзнанието й, този път нахлу в мислите й с поразяваща яснота. От този момент нататък Катрин знаеше какво трябва да предприеме.
Опасността чукаше на вратата й, а секундите се изплъзваха неумолимо. Без да си даде време да размисли, тя пристъпи към бюфета до стената и отвори най-долното чекмедже. Извади отвътре писалка, мастило и хартия, настани се зад дъсчения плот и се зае да напише писмото, което мислено бе съчинила още на сутринта. Ръката й трепереше, и пръскаше едри капки мастило по белия лист.
Катрин си пое освежителна глътка въздух и отново се задълбочи над писмото. Опитваше се да изписва буквите по-широки и полегати за разлика от обичайния си гладък и равен почерк. Пишеше на един човек, който преди време бе добър приятел на баща й — епископ Едуин Толман.
Макар че епископът бе повярвал на съчинената от вуйчо й история и с мъка на сърце отказа да се намеси в нейна защита, когато я изпратиха в лудницата, той бе човек на здравите принципи и изключително уважавана фигура в църковното общество. Държеше едно от двадесет и четирите свещенически места в Камарата на лордовете и имаше забележително влияние сред държавническите кръгове.
Освен че се придържаше неотклонно към своите принципи и вярвания, епископът бе един от малцината с достатъчно власт, за да наложат волята си над граф Дънстън. Катрин довърши писмото си, постави перото обратно в мастилницата и критично го прочете.
Епископ Толман, пиша ви това писмо, защото узнах, че сте били стар и верен приятел на последния граф Милфорд. Ако искате да помогнете на лейди Катрин Грейсън, моля, доведете лично вуйчо й, граф Дънстън, в селцето Горшам през нощта на двадесети ноември. Точно там, на половин миля от пътя към селото, северно в горите Уийлдън, е закътана малка ловна хижа. Ще намерите лейди Катрин там точно в десет часа вечерта с човека, отговорен за нейното отвличане. В името на приятелството, което някога ви е свързвало с баща й, не позволявайте Дънстън да тръгне сам след нея.
Катрин потисна страха и мъчителните угризения на съвестта си. Ако планът й успееше, епископ Толман щеше да пристигне в Горшам заедно с Дънстън и неговите хора. Щяха да дойдат в хижата около десет часа, за да открият Катрин Грейсън при компрометиращи обстоятелства с маркиз Личфийлд.
При положение, че маркизът бе проявил настоятелни усилия да я освободи и упорито бе твърдял, че е невинна, тя отчаяно се надяваше епископът да поиска Люсиен незабавно да се ожени за нея.
И ако вуйчо й откажеше да даде съгласието си за този съюз, в очите на обществото това би било провинение, не по-малко от това на маркиза.
Катрин затвори писмото и грижливо го запечата с капка разтопен восък. Щеше да помоли Бени Тейлър да плати на някое момче от селото, за да го отнесе на посочения адрес.
Тя погледна отново писмото и я прониза смъртен ужас. Поемаше огромен риск, залагаше бъдещето си на карта. Ако се провалеше, щяха да я върнат в „Сейнт Бартоломю“ — или на някое още по-ужасно място, ако изобщо съществуваше такова.
Обаче успееше ли, щеше да бъде свободна.
Катрин отново се сети за онази клауза от настойничеството й, която я освобождаваше от опеката на вуйчо й, в случай че се омъжеше. За да се изплъзне от властта на графа, тя би го сторила още преди години, но тогава състоянието й автоматично преминаваше в ръцете на съпруга й, а Дънстън никога не би позволил това да се случи.
Но ако планът й успееше, сега той не би имал друг избор.
Схемата й бе брилянтна — стига само да се развиеше според очакванията й.
Люсиен бе единственото слабо място в плана й. По-малко от всичко друго на света желаеше да го нарани. Той бе добър човек и най-преданият приятел, който някога бе имала. Не искаше да се намесва в живота му повече, отколкото вече бе замесена, но хората на шерифа вече чукаха на вратата й и всеки миг приближаваше вуйчо й все повече и повече към нея. А веднага щом я откриеше, той щеше да я върне в лудницата и животът й щеше да е окончателно разрушен.
Съзнанието й отчаяно се бореше с чувствата й към Люсиен — чувства, които, трябваше да признае, далеч надхвърляха обикновеното приятелство. Само за една вечер щеше да разруши внимателно планирания му живот. Но той не беше влюбен в Алисън Хартман — поне Катрин не вярваше да е така. Човек, влюбен в друга жена, едва ли можеше да я целува така, както бе направил през изминалата нощ.
А дори да обичаше Алисън, след по-малко от година Катрин щеше да навърши двадесет и една. Това щеше да й предостави свободата да се омъжи за когото пожелае без съгласието на вуйчо си. Тогава Люсиен би могъл да анулира брака и двамата щяха да продължат живота си, както намерят за добре. Огромното наследство бе примамка, с която Катрин би могла да си намери по-подходящ кандидат за съпруг.
И все пак в този отчаян план съществуваха безброй бели петна, които можеха да го провалят. Оставаше й само да се надява, че всичко ще бъде наред.
В съзнанието й изплува образът на Люсиен в едно от неговите гневни състояния и по гръбнака й пропълзя студена тръпка. Той несъмнено щеше да побеснее, да обезумее от гняв дори. Но след като го поставеше пред свършен факт, навярно би могла да го омилостиви, да го накара да й прости. Да, той