най-известните детективи на „Боу стрийт“, за да се разрови в този случай. Баронът ще направи каквото е необходимо, за да подсигури твоето бъдеще и неопетненото име на бъдещия ти съпруг.
Алисън отчасти се успокои от думите й. Знаеше, че родителите й желаят този брак да се състои. Баща й се възхищаваше от маркиза и искаше тя да се ползва от целия лукс, който можеше да й осигури такъв състоятелен, титулуван аристократ. Майка й, от своя страна, копнееше за престижа, който щеше да й донесе бракът на дъщеря й с такъв човек.
Какъвто и да бе проблемът, родителите й щяха да се погрижат да го разрешат, както винаги. Алисън можеше спокойно да се заеме с модните си списания, уверена, че всичко ще се оправи.
Уини Монтен Девит слезе от простата черна карета, която спря пред ловната хижа на Люсиен. Успя да направи само две крачки, преди входната врата се отвори и Катрин да се втурне навън.
Без всякакво колебание Уини разтвори сърдечно ръце и Катрин се хвърли в обятията й.
— Толкова се радвам да те видя — каза момичето и я прегърна толкова силно, че възрастната дама се просълзи. — Люсиен… исках да кажа, маркизът ми обеща, че ще дойдеш, но не бях съвсем сигурна.
— Не ставай смешна. Разбира се, че ще дойда. — Ръка за ръка, двете се насочиха към хижата. — Щях да дойда по-рано. Всъщност все още не мога да простя на племенника си, задето не ми каза, че смята да те отвлече от онази дупка.
Катрин се усмихна. Изглеждаше напълно възстановена. Лицето й бе свежо и румено, а не бледо и посърнало, както Люсиен й бе описал.
— Никога няма да забравя какво направи маркизът за мен.
Нито пък племенникът ми ще съумее да те забрави лесно, помисли си Уини. От съзнанието й не излизаше мисълта за решителните му усилия да й помогне и терзанията, които неуспешно се бе опитвал да прикрива. Люсиен винаги бе проявявал загриженост и лоялност, особено към хората, които считаше за приятели, но Уини никога не го бе виждала в такова състояние.
Щом влязоха в уютната хижа, Катрин се насочи към ниската масичка пред камината.
— Откакто се върна в замъка, маркизът е в непрекъснат контакт с адвоката си — каза й леля Уини. — Натаниел Уитли е изключителен професионалист.
— Познаваш ли го?
Лицето на възрастната дама неочаквано се обагри в руменина.
— Познавах го на младини. Не го бях виждала с години. Миналата седмица дойде в замъка да обсъдим проблема с твоето настойничество. — И все още бе така привлекателен, както преди. А може би дори още повече, със сребристите косъмчета в косите и онзи зрял, уравновесен поглед в очите. У него нямаше нищо от онзи момчешки свян, така характерен за него в младежките години. Натаниел Уитли бе истински мъж, силен и самоуверен, и несъмнено изключително привлекателен.
А вероятно начинът, по който я погледна, я бе впечатлил толкова силно. Сякаш все още е млада, хубава и желана. Смущаваше я само мисълта, че нещо бе трепнало в нея при този поглед, имайки предвид, че той е женен мъж.
— Настанявай се удобно, лельо Уини, а аз ще ти налея чай. — Катрин посегна да свали чайника с вряща вода, който висеше на кука над камината. — Междувременно можеш да ми разкажеш докъде са стигнали мъжете с моя проблем.
Уини въздъхна.
— Доникъде, опасявам се. Изглежда, че всеки законен път за някакъв напредък води до задънена улица, а ако открием някаква пролука, моментално блокират усилията ни. Вуйчо ти явно е доста влиятелен човек.
Катрин потръпна, въпреки че стаята бе топла и уютна. Тя пусна пълна шепа билков чай в изящната чашка от китайски порцелан и постави отгоре й похлупака, за да се накиснат листата.
— Графът има право да разполага с моите пари, а те не са никак малко. Дали маркиз Личфийлд има някаква представа какво ще предприеме?
Уини се наведе и с благодарност прие горещата чаша чай, която Катрин й наля.
— Трябва да ти призная, че е доста обезкуражен. Но със сигурност не смята да се предава.
Катрин въздъхна и се отпусна на мекото канапе до възрастната жена.
— Чувствам се толкова безполезна! Не мога просто да стоя и да чакам. И със сигурност не мога да остана вечно тук. Рано или късно вуйчо ми ще ме открие. И тогава… — Катрин не довърши. Очите й се заковаха върху трепкащите пламъчета в камината.
Уини почувства как сърцето й се обръща. Едва ли можеше дори да си представи колко трябва да е страдала млада, невинна жена в място като „Сейнт Бартоломю“. Но Люсиен й бе разказал някои неща, и това й бе повече от достатъчно. Уини остани чаената си чашка върху масата и сърдечно стисна ръката на младата си приятелка.
— Не трябва да губиш надежда, мила. Маркизът ще намери начин да ти помогне. Той няма да се откаже, докато не го постигне.
Катрин се опита да се усмихне, но лицето й внезапно бе изгубило цвета си.
— Нямаш представа какво е да живееш там. Няма да позволя да ме върнат обратно — никога, за нищо на света. За да се предпазя, съм готова да направя всичко — всичко по силите си, каквото и да ми струва.
Уини стисна окуражително ръката й.
— Люсиен ще намери някакъв начин — каза твърдо тя. Силно се надяваше момичето да й повярва, въпреки че тя самата вече не беше така сигурна.
9
Катрин огледа за последен път мъничкото си владение, за да се увери, че всичко е готово за очаквания посетител. Тази сутрин Бени й бе донесъл вестта, че маркизът ще дойде за вечеря. Щеше да го види за пръв път, откакто бе заминал за замъка.
Тя се наведе и повдигна тежкия метален капак на чайника, който висеше над огъня. Момичето, което маркизът бе изпратил да й помага, Фани Пендъргас, дъщеря на една от прислужниците, бе приготвила специално за случая овче задушено, а също сирене, плодове и прясно изпечен хляб. В момента Фани живееше при семейството на Бени, в колиба в гората, съвсем наблизо до хижата, и щеше да се върне рано сутринта.
Макар че се приемаше за неприлично да остава насаме с маркиза, Катрин бе позволила на момичето да се прибере по-рано от обикновено. Имаше важни проблеми, които предпочиташе да обсъди с него на четири очи. Освен това приличието вече не беше от значение. Репутацията й бе завинаги опетнена в деня, в който я затвориха в „Сейнт Бартоломю“. А дори нещо да бе останало, то беше безвъзвратно изгубено в онази вечер, в която маркизът я съблече, за да я изкъпе.
Както винаги при тази мисъл лицето й се обагри от руменина, нещо топло се надигна у нея и стомахът й се преобърна. Опита се да си втълпи, че това е само нормално вълнение от предстоящата среща след дългите дни на самота, но знаеше, че е твърде далече от истината. Макар че леля Уини я посещаваше доста често, а херцогиня Карлайл също я бе изненадала с неочаквана визита, присъствието на маркиз Личфийлд й липсваше повече, отколкото й се искаше да си признае.
Нямаше търпение да се види с маркиза и колкото и да се бореше със себе си, все по-невъзможно й ставаше да сдържа вълнението си. И понеже искаше да изглежда възможно най-добре, облече бледожълта рокля, която разкошно се диплеше над тежките ватирани фусти. Сплете гъстата си коса на венец около главата и се ощипа по бузите, за да им придаде приятен цвят. Спомняше си с носталгия дните, когато можеше да си позволи истински руж.
Катрин намести кичур непокорна коса, погледна задушеното, за да се увери, че няма да изгори, и нетърпеливо зачака пристигането на маркиза.
Люсиен напусна замъка късно следобед. Предстояха му два часа езда. Не беше виждал Катрин Грейсън почти от седмица, откакто се върна в замъка. Леля му редовно я посещаваше, а и Велвет Сенклер бе отишла да я види веднага щом съпругът й си беше признал как я освободиха от „Сейнт Бартоломю“.
