иначе нямаше да получи.
— Нося ти топъл бульон. Бени го донесе, също хляб и месо. За съжаление, не съм особено добър готвач. — Той погледна неуверено към чашата, която Катрин не понечи да вземе. — Може би би могла да пийнеш поне една глътка.
Катрин клатеше диво глава, а стомахът й се бунтуваше при самата мисъл за храна. Маркизът обаче не й обърна внимание. Той приседна до леглото й и настоятелно опря чашата в устните й. Катрин се обърна настрани. От парата в чашата носът й потече. Тя го избърса припряно с ръкава на нощницата си и почервеня от смущение.
Люсиен сякаш не обърна внимание, просто извади кърпичка от горното чекмедже на бюрото и я изчака да избърше носа си.
— Моля те, върви си — простена жално тя.
— Не ми изглеждаш във форма да стоиш сама.
За пореден път я обля ледена вълна и тялото й се разтърси от диви конвулсии, които почти не й позволяваха да говори.
— Аз ще с-се почувствам добре, к-когато наркотикът п-престане да ми действа.
— Това поне е сигурно.
— Т-тогава, м-моля те, остави ме сама.
Люсиен се извърна. Дланите му се свиха в юмруци.
— Проклети да са! В ада да горят всичките!
Той прекоси разстоянието до вратата и я затръшна след себе си.
Прегънала крака, Катрин се мяташе в несвяст по леглото. Тялото й се разтърсваше от спазми. Този път дори камарата одеяла, които маркизът бе натрупал отгоре й, не бяха в състояние да я стоплят. Зъбите й тракаха толкова оглушително, че вероятно се чуваха на първия етаж.
Вратата се отвори и Люсиен влезе в спалнята. Черните му вежди се сключиха буреносно, когато я видя да трепери под дебелите завивки.
— Ти замръзваш. По дяволите, знаех си, че трябва да остана при теб.
— Имам д-достатъчно одеяла за ц-цяла рота войници. Но не ми помагат.
Това бе повече от очевидно. Люсиен пристъпи решително към нея, приседна на ръба на леглото и свали черните си ботуши.
— К-какво п-правиш?
— Ще се опитам да те стопля, но трябва да ми направиш място.
Тя понечи да протестира. Трудно й бе да си представи, че ще допусне мъж в леглото си, особено привлекателен като маркиз Личфийлд. Но точно тогава я разтърси нова ледена вълна и Катрин просто нямаше избор. Той я премести на другия край на леглото, повдигна одеялата и плъзна дългите си крака до нея. Топлината на тялото му се долавяше дори през ленената риза и дебелите черни бричове. Люсиен намести главата й в извивката на ръката си и придърпа одеялата над тях.
Никога преди Катрин не бе лежала толкова близо до някой мъж, никога не бе била така плътно притисната към някого. Беше сигурна, че по света има малко мъже, които да са така мускулести и съвършено оформени. Чувстваше ребрата му и плоския му корем да докосват тялото й. Стегнатите му бедра се притискаха към нея, а мускулите на ръката му потрепваха при всяко негово движение. Колкото и зле да се чувстваше, близостта му предизвика вълнение и смут в душата й и Катрин се запита как ли изглежда безупречното му тяло без дрехи.
Мисълта я връхлетя изненадващо и тя я потисна, насочвайки вниманието си към топлината, която стремглаво преминаваше в тялото й. След минути се отпусна, спазмите намаляха. Едва сега осъзнаваше колко е изтощена. Клепачите й бяха подпухнали и тежки, и се притваряха все повече и повече, докато накрая се унесе в дрямка.
Сънят й бе изпълнен с видения. Седнала в скута на маркиза, се возеше на неговата карета. Видя как го моли да я целуне, и то не веднъж, а отново и отново. После сънят се премести другаде. Маркизът сваляше бавно дрехите й, спускаше я във вана, пълна с гореща вода, и натриваше тялото й с ароматен сапун. Сънуваше, че той я носи нагоре по стъпалата и я поставя върху леглото. В съня маркизът най-после я целуна — докосваше нежно устните й, обгръщаше с длани гърдите й.
Сякаш гореща лава се изсипа върху тялото й. Катрин се сепна и се събуди, съзнанието й все още бе объркано от връхлетелите го образи. Люсиен вече не лежеше до нея. Тя си пое освежителна глътка въздух, все още изтощена и разтревожена, но поне симптомите на наркотичния глад сякаш бяха изчезнали. Катрин смело се изправи от леглото. Крайниците й бяха странно натежали.
Тя облече копринения халат, който откри върху леглото, изми лицето си, разплете и среса косата си, но странните образи отказваха да напуснат съзнанието й. Това е само сън, каза си успокоително. Трябва да го забравя. Но нещо не й позволяваше да го стори, и внезапно проумя какво е то. Това не беше сън, беше спомен. Беше реалност.
Истински, сладък, топъл спомен. И тъй смущаващ.
Господи!
Няколко минути по-късно го чу да изкачва стълбите и тялото й се скова от напрежение. Онази мисъл я изгаряше — беше го помолила да я целуне и той се бе подчинил. Господи, какво ли друго бяха сторили?
Личфийлд почука на вратата, но не влезе. Очакваше нейното разрешение. Тя преглътна страха си и му отвори. Лицето й се обля в руменина при вида му.
Бе облечен в прилепнал брич и бяла риза с дълги ръкави, навити до лактите. Тъмната му коса бе прихваната с широка черна лента на тила.
Очите му пробягаха по лицето й, забелязаха руменината по бузите й. Беше сресала косата си и я бе вързала на опашка.
— Как се чувстваш?
Катрин извърна очи при спомена за целувката му. Смущаваше се да го погледне в очите. Навън бе ранна утрин, гората се къпеше в слънчева светлина.
— Как се чувствам ли? — Думите трудно се изплъзваха от устата й. — Като пребита. Като изключим това, съм добре. — Тя си наложи да го погледне и видя устните му да се извиват в усмивка.
— Мисля, че си по-добре. Какво ще кажеш за малко храна?
И точно тогава стомахът й се обади. Очевидно беше по-добре.
— Би било чудесно. Стига да не е нещо тежко.
— Овесени ядки и чаша топло какао. Майката на Бени е изключително добра готвачка.
Тя кимна, но погледът й все тъй го отбягваше. Личфийлд излезе, а след няколко минути се върна с отрупан поднос, който постави на масичката близо до леглото. От купичката с ядки се издигаше гореща пара, а шоколадът изглеждаше тъмен и гъст.
— Хайде, седни на стола и хапни. — Той протегна ръка да й помогне, но Катрин се отдръпна.
Люсиен смръщи вежди.
— Какво има? Нещо не е наред ли?
Тя впери поглед в привлекателното му лице. При спомена за целувката му се чувстваше смутена и същевременно твърдо решена да узнае какво още е пропуснала да запомни.
— Ти ме целуна, нали? В нощта, когато ме доведе от „Сейнт Бартоломю“?
Тъмната кожа на високите му скули сякаш промени цвета си.
— Значи все пак си спомни.
— Помня, че настоятелно те молех да ме целунеш, така че вероятно вината е била моя, а не твоя.
Очевидно обаче маркизът обвиняваше единствено себе си.
— Не ставай смешна. Няма как да си виновна. Ти беше под въздействието на опиума и със сигурност не беше на себе си. Аз съм този, който трябва да обвиняваш, и ти поднасям извиненията си. Не исках да се възползвам от състоянието ти. Онова просто… се случи.
Катрин хапеше нервно горната си устна. Боеше се да продължи с въпросите си.
— Но аз нали не съм… Не сме направили нищо друго, нали?
— Господи, разбира се, че не! Нали не смяташ, че аз…
— Не! Не това имах предвид. Само си помислих… Не бях сигурна докъде съм те подканила да стигнеш.
