раздвижиха.
— Лека нощ… Люсиен — прошепна със затворени очи и блажено се усмихна.
Той въздъхна и приглади с пръсти косата си, която се бе изплъзнала от лентата на врата му. Затвори безшумно вратата, твърдо решен да приведе в съзвучие разума и душата си.
Люсиен стискаше гневно зъби, докато се спускаше по стълбите. Не му харесваше неконтролируемата страст, която изпитваше към Катрин Грейсън. Не му харесваха покровителствените инстинкти, които събуждаше у него. Чувстваше се извън равновесие, както никога преди, и това никак не му се нравеше.
— Проклятие.
Какво общо имаше той с проблемите на тази жена? И защо се чувстваше така отговорен за нея? Имаше си достатъчно свои грижи — да уреди сватбената си церемония, да управлява земите и владенията си, да се грижи за леля си. Катрин просто нямаше право да се намесва по такъв начин в живота му.
И все пак знаеше, че ще продължи да й помага. Тя бе изплашена, сама и нямаше към кого да се обърне. Представи си я да лежи горе, на неговото легло, и се опита да изтрие спомена за крехкото й, женствено тяло, за устните й, които молеха за целувка.
Не можеше да отрече, че я желае. Надяваше се само Катрин да се събуди на сутринта в обичайното си състояние и никога повече да не го подлага на мъчителната агония, която едва не го сломи през изминалата вечер. Защото не знаеше колко още би издържал, ако тази жена продължеше невинната си игричка.
8
Катрин трепна и се събуди. Премигна няколко пъти, за да се увери, че не сънува, и отново фокусира погледа си върху обстановката около себе си. Намираше се в изискана спалня със скосен дървен таван и дървен под. На прозорците висяха набрани муселинени пердета. До едната стена имаше дъбово бюро със синя порцеланова ваза отгоре. Прокара ръка по цветната завивка на леглото, после погледна към нощницата си и видя, че ръкавът не е разнищен, какъвто го помнеше. Дрехата й бе безупречно чиста и нямаше кървавочервена лента около врата.
Където и да се намираше, не беше в „Сейнт Бартоломю“, и чувството на облекчение надделя над обземащото я безпокойство.
Катрин се намръщи. Усилено се опитваше да сглоби мозайката от спомени, които изникваха разпокъсано в ума й. Главата я болеше непоносимо, съзнанието й бе замъглено. Езикът й сякаш бе залепнал за устата, а стомахът й се бунтуваше.
Напрегна паметта си и си спомни, че се е возила на някаква карета, но това сякаш се бе случило много, много отдавна. Спомни си как някакъв мъж я носи на ръце. Люсиен! Споменът изникна като светкавица в съзнанието й и някакво кълбо се сви в стомаха й.
Люсиен бе дошъл да я спаси. Беше я довел тук, в безопасност. И вероятно беше някъде наблизо.
Без да обръща внимание на бесните удари на сърцето си, тя плъзна нозе покрай леглото, но внезапно бе покосена от някаква шеметна вълна. Приседна на широката спалня и се опита да потисне световъртежа. Краката й бяха някак слаби и трепереха. С огромно усилие на волята, тя се изправи на крака и, придържайки се към стената, се добра до паравана, за да се облекчи.
Щом свърши, наля вода в легена и, доколкото й позволяваха силите, се изми. Косата й бе чиста и висеше на плитка върху гърба й. Запита се кой ли й бе помогнал да се изкъпе.
Катрин отвори вратата и застана на прага. Огледа единствената уютна стаичка долу. Люсиен стоеше пред огромна каменна камина, тъмната му глава бе приведена над голям железен чайник. Очевидно миеше някакви съдове.
Вероятно бе издала някакъв звук, защото точно в този момент той вдигна глава и я видя.
— Катрин! — Люсиен припряно се изправи, на един дъх изкачи стъпалата и обгърна кръста й с ръка, за да я подкрепи. — Не трябваше да ставаш от леглото. Все още си твърде слаба.
Погледът му се спря на лицето й, пълен с топлота.
— Ти дойде. Измъкна ме от онова ужасно място.
Очите му срещнаха нейните, сякаш напрегнато я изучаваха.
— Спомняш ли си какво се случи?
— Не съвсем. В съзнанието ми изникват само отделни картини.
Сякаш някакво напрежение се смъкна от плещите му. Той се усмихна, твърдите черти на лицето му се смекчиха.
— Трябваше да дойда. Твърде дълго те накарах да чакаш. — Той повдигна ръката й, докосна с нежна целувка дланта й и по цялото й тяло премина топла тръпка. — „Дългът ми светъл мира не ми дава“.
Катрин намръщено се опитваше да си спомни автора на този цитат, но паметта очевидно й изневеряваше.
— Чувала съм тези думи, но не си спомням чии са.
Люсиен стисна успокоително ръката й.
— Шекспир. След време ще си спомниш всичко.
— След време? Какво е станало с мен, Люсиен? Какво са ми сторили? — Мисълта й отново се замъгли и тя объркано прехапа устни. — Караха ме да пия нещо. Сега си спомням. Отначало се съпротивлявах, но после започнах да се подчинявам. Мисля, че по някакъв начин дори ми харесваше.
Той пъхна ръка под коленете й, повдигна я, сякаш е перце и я отнесе обратно в леглото.
— Било е наркотик. След време ще престане да ти действа.
— Какъв наркотик?
— Опиум. Чувала ли си за него?
Веждите й се сключиха замислено на челото.
— Понякога го използват, за да потиснат болката. Трябваше да се сетя, че е нещо такова. Трябваше да се досетя! Тогава бих се съпротивлявала повече.
— Съзнанието ти е било замъглено. И не би могла да ги спреш, дори да бе опитала. — Той й помогна да се завие и придърпа одеялото към брадичката й.
— Къде се намираме?
— В моята ловна хижа. Невъзможно е да я откриеш, освен ако не знаеш къде да търсиш. Тук ще си в безопасност, докато те спасим от граф Дънстън.
Главата й се пръскаше от болка, а стомахът й гневно се преобръщаше.
— Знам какво причинява опиумът, когато се прилага в малки дози. Но нямам представа какво се случва, ако го вземаш толкова продължително време, колкото аз.
Люсиен приседна на стола до леглото.
— Джейсън твърди, че тялото ти ще копнее за нова доза от наркотика. — Той вторачи поглед в ръцете й и видя, че треперят неудържимо. — Струва ми се, че то вече си иска своето.
— Искаш да кажеш, че ще се разболея? Колко лошо би могло да бъде?
Той повдигна широките си рамене.
— Ще изчакаме и ще узнаем. Имам твърде слаби познания в тази област.
— О, господи! Не искам да съм ти в такава тежест.
— Не си ми в тежест. И съвсем скоро ще бъдеш здрава както преди.
Катрин само поклати глава.
— Може би просто ще имаш късмет — опита се да я окуражи Люсиен и бледа надежда проблесна в съзнанието й. Тя беше силна и здрава. Може би имаше вероятност да се отърси от влиянието на наркотика без сериозни проблеми.
Но нямаше този късмет и на идната сутрин й се искаше да умре. Страдаше ужасно, тялото й плуваше в пот, а сърцето й препускаше като обезумяло. Задъхваше се и чувстваше да я обливат студени и горещи вълни, мускулите я боляха до полуда и всичко това я караше да се мята безутешно в пухеното си легло.
На няколко пъти Люсиен идваше в стаята й, но тя го отпращаше, ужасена, че я вижда в това състояние. А след няколко минути той се връщаше под един или друг претекст. Лицето му излъчваше загриженост и нещо, което силно й напомняше на гняв.
При поредното почукване по вратата той направо влезе, без да дочака разрешение, което така или
