Люсиен извърна очи.
— Не мога да отрека, че ти ме привличаш, Катрин. Но трябва да знаеш, че никога не бих злоупотребил с теб.
Тя въздъхна и приседна на стола до леглото. Вече се чувстваше далеч по-добре. Очевидно маркизът бе истински джентълмен, както бе предполагала. При спомена за железния му самоконтрол дори почувства смътна тръпка на задоволство, че е съумяла да го съблазни.
— Извини ме. Боя се, че все още не съм в състояние да разсъждавам трезво.
Стори й се, че той почувства облекчение при думите й и усмивката се върна на лицето му.
— Наредих да донесат нещата ти — всички дрехи, които носеше в замъка.
— Благодаря.
— Сега, след като се чувстваш по-добре, ще трябва да се върна в замъка. Ще изпратя някоя жена, на която мога да се доверя. Тя ще ти готви и ще ти служи като камериерка. Не се безпокой, тук никой няма да те открие. Ще бъдеш в безопасност, докато намерим начин да те освободим от властта на вуйчо ти.
Тя бе извън „Сейнт Бартоломю“ и поне засега се намираше в безопасност — благодарение на маркиз Личфийлд. Защо тогава се чувстваше разочарована? Защото Люсиен заминаваше. Господи, нима толкова силно искаше той да остане? Не мога да отрека, че ти ме привличаш, Катрин. И тя самата се чувстваше не по-малко привлечена от него.
Сигурно наистина бе полудяла. Този мъж не бе за нея — той бе сгоден за друга. А дори и да не беше, двамата никак не си подхождаха. Люсиен не одобряваше нищо от онова, в което тя вярваше, нищо, което я интересуваше.
— Не знам как ще ти се отплатя за всичко, което направи за мен.
Личфийлд се усмихна.
— Да те видя в безопасност, е достатъчна отплата за мен. Все пак когато всичко това приключи, би могла да благодариш на херцог Карлайл. Целият план беше негов и с риск за живота си той ми помогна да те измъкна оттам.
— Но ти също си поел огромен риск — отвърна му меко тя, за първи път осъзнала колко опасно трябва да е било. — Можеха да те арестуват и дори да те убият.
Устните му се разтегнаха в обезоръжаваща усмивка.
— Да, но не успяха и ти си в безопасност. — Той погледна отрупания с храна поднос върху масата. — И започваш да се възстановяваш, което означава, че ще е добре да започнеш да се храниш, преди закуската ти да изстине.
Катрин само кимна, взе лъжицата и започна да прави безцелни кръгчета из купата.
— В случай че не се нуждаеш от нищо друго, аз ще вървя. Бени е тук и работи навън. Ако ти потрябва нещо, само му кажи. Веднага щом мога, ще ти изпратя прислужница.
Тя си наля шоколад в нежна китайска чаша.
— Кога ще те видя отново? — попита, без да го погледне. После вдигна очи. — Имам предвид, че мястото е доста отдалечено от света и вероятно ще се чувствам самотна. Надявам се да ме посещаваш от време на време.
— Леля ми със сигурност ще се присъедини към теб веднага щом се върне от Лондон. А аз ще се опитам да се отбивам през няколко дена.
Заля я вълна на облекчение. Учуди се колко я зарадва отговорът му. Тя отпи глътка от топлия шоколад, доволна, че има с какво да отвлече вниманието си.
— Колко време смяташ, че ще отнеме да разрешиш проблема с вуйчо ми?
Люсиен въздъхна.
— Опасявам се, че е възможно доста да се проточи. Съжалявам, но така стоят нещата.
Тя само кимна. Каквото и да се случеше, сега бе на свобода и смяташе да я запази. Но опасността продължаваше да я дебне. Ако вуйчо й я откриеше отново…
Катрин потръпна при мисълта.
Не можеше просто да седи и да чака съдбата да се обърне в нейна полза. Вече бе минала по този път. Този път смяташе да изпревари съдбата, да се бори със зъби и нокти, но да защити живота си.
Алисън Хартман беше отчаяна. Първо, годеникът й бе заминал за Лондон; по-точно, бе последвал по петите Катрин Грей — не, не Катрин Грей. Лейди Катрин Грейсън — не коя да е, а изтънчена аристократка. На Алисън направо й се гадеше при мисълта за начина, по който тази жена ги бе измамила. Катрин Грейсън бе една психичноболна, избягала от болницата „Сейнт Бартоломю“!
А сега маркиз Личфийлд се бе завърнал и бе толкова погълнат от някакви свои тайни дела, че почти не се сещаше за нея. Това я докарваше до лудост. Плашеше я. Чувстваше, че той й се изплъзва, и причината беше в онази жена.
Алисън бе чула цялата история. Камериерката на майка й, Гладис Хониуел, бе приятелка с една от прислужниците в Касъл Ранинг. За да спечели благоволението на баронесата — и някой шилинг, разбира се — Гладис й докладваше всички слухове, които се носеха из замъка от годежа насам. А напоследък бе попаднала на нещо изключително.
— Няма да повярвате, милейди — каза Гладис с тайнствено изражение, а очите й придобиха размерите на порцелановата чинийка под чашата на баронесата. — Случи се нещо скандално. Къщата бе пълна с полиция, негова светлост им крещеше да се махат. Те му казаха, че момичето е опасно, че се е опитала да убие братовчедка си, дъщерята на граф Дънстън. После я отведоха в „Сейнт Бартоломю“ — измъкнаха я като парцал, а тя изглеждаше обезумяла.
Това се бе случило преди повече от три седмици. Същата нощ Люсиен бе заминал за Лондон и току-що се бе завърнал. Алисън бе успяла да го види само веднъж, а той й каза само, че Катрин Грейсън не е луда, както всички смятат, и отказа да разговаря повече по тази тема.
А ето, че сега й носеха още по-лоши новини.
— Не мога да повярвам, мамо, сигурно има някаква грешка. — Алисън прекоси припряно стаята и застана до миниатюрното френско писалище, където майка й подреждаше гравираните покани — вече адресирани и готови за изпращане.
— Сигурна съм, че е истина — отвърна майка й. — Гладис ми каза, че вчера двама мъже са ходили в замъка. Съобщили на маркиза, че някакви бандити проникнали в „Сейнт Бартоломю“ и отвлекли лейди Катрин. От болницата се притеснявали за нейната безопасност, след като се намира в ръцете на такива хора, и го разпитвали дали не знае нещо, което да им бъде в помощ или пък няма представа, къде може да са я отвели.
— Но откъде би могъл маркизът да знае нещо за този случай? И кой би искал да отвлече луда жена?
— Това вече не знам. Но съм силно притеснена и разочарована. Никак не одобрявам намесата на негова светлост в подобен скандал. Тази сутрин двамата с баща ти доста подробно обсъдихме проблема.
Алисън спря пред позлатеното огледало над камината и критично огледа външността си.
— Какво? — Тя намести широките кринолини под копринената си рокля с цвят на праскова, която бе дълга точно колкото е необходимо, за да разкрие тънките й глезени в дантелени чорапи.
— Баща ти се съгласи да проучи нещата — съвсем дискретно, разбира се. В случай че маркизът има нещо общо с изчезването на лейди Катрин…
Пронизителният звук, който се изтръгна от устните на дъщеря й, накара баронесата да спре по средата на изречението.
— Нали не мислиш… Двамата с татко не може да вярвате, че маркизът е отговорен за отвличането на лейди Катрин, нали? Защо му е да се забърква в такова нещо?
— Не съм казала, че той стои зад всичко това. Но със сигурност се е противопоставил на затварянето й в лудницата.
— Грешиш, мамо. Люсиен никога не би се замесил в нещо подобно. — Но в действителност не беше толкова сигурна. Колко добре познаваше маркиз Личфийлд? Освен че е изключително привлекателен, богат и има титла, и че е един от най-ухажваните ергени в Лондон, а годежът й с него бе предизвикал завист във всяка изискана дама в обществото, тя не знаеше почти нищо за бъдещия си съпруг.
— Във всички случаи — каза уверено майка й, — скоро ще узнаем истината. Баща ти е наел един от
