случва в мъничката стая.
Личфийлд гневно изруга и покри гърдите на Катрин с долната й риза, после грабна палтото си и го метна върху полуголото й тяло. Стиснал зъби, той се обърна да закопчае брича си и посегна да облече ризата.
— Изчакайте отвън — нареди вуйчо й на хората си, които стояха като вцепенени. Те покорно се измъкнаха и затвориха вратите след себе си. — Значи ти си бил все пак — обърна се Дънстън към Люсиен с дяволска усмивка. — Не мислех, че си способен на такова нещо.
— Какво означава всичко това? — намеси се епископът. — Вие сте маркиз Личфийлд, нали? Струва ми се, че сме се срещали веднъж.
Люсиен кимна сковано.
— Да, аз съм Личфийлд. — Той облече ризата си, но не завърза връзката на яката си. — А вие сте епископ Толман, ако не греша. Как се озовахте тук и с какво право нахлувате в моята собственост?
Епископът не отговори, само извади писмото на Катрин от джоба на връхната си дреха. Люсиен набързо го прегледа и отново му го върна, но лицето му придоби мрачно изражение.
— Получих това съобщение преди три дни — заяви с нетърпящ възражение тон Едуин Толман. — Както виждате, не е подписано, но информацията е доста подробна. — Епископът хвърли един поглед към Катрин, сгушена под вълненото палто, с лице, пламнало от смущение. От самото начало знаеше, че в този миг ще се почувства зле, но в действителност беше по-страшно и от най-ужасяващите й представи.
Унищожителният поглед на епископа отново се върна на Личфийлд.
— Надявам се, съзнавате, че това е лейди Катрин Грейсън, дъщеря на покойния граф Милфорд.
Някакво мускулче заигра на челюстта му.
— Напълно.
— Тогава сте наясно и какво означава това. Прелъстил сте млада, невинна жена, наследница на стара благородническа фамилия. За вас няма друг изход, освен да я направите своя съпруга.
Дънстън трепна при тези думи, очите му се разшириха от изненада.
— Брак? Почакайте, нека се разберем…
— Както вече подчертах, момичето е съвсем неопитно — продължи епископ Толман, сякаш графът изобщо не се бе намесвал. — Вие имате репутация на доста свободомислещ по отношение на жените. С необмисленото си поведение сте разрушил живота на тази млада жена. Сега е въпрос на чест да се ожените за нея.
Тъмните очи на Люсиен се заковаха върху Катрин и в един внезапен проблясък всичко му се изясни. Само за един кратък миг осъзна, че точно тя е авторът на онова писмо и че грижливо е планирала всичко, за да се спаси. Знаеше, че тя е виновна да бъде уловен в този капан и макар да разбираше защо го е сторила, обзе го безумен гняв, задето така ловко го бе изиграла.
Мускулчето отново трепна на челюстта му. Сурова ярост скова лицето му. Тъкмо се канеше да отговори, когато се намеси граф Дънстън.
— Не можете да искате от този човек да се ожени за племенницата ми. Бедното момиче е съвсем полудяло.
Епископът прониза маркиза с нетрепващ поглед.
— Вие вярвате ли в това, милорд? Мислите ли, че лейди Катрин е луда? Носеха се слухове, че правите всичко възможно да я освободите от болницата „Сейнт Бартоломю“ и че според вас тя е съвсем нормална. Така ли е, милорд?
Катрин спря да диша. Все още маркизът можеше да избегне съдбата си, като я обяви за луда. Дали й беше толкова ядосан, че да я остави на произвола на вуйчо й? Тя прехапа разтрепераните си устни и безмълвно се помоли Люсиен да я пожали.
Очите му не се откъсваха от лицето й.
— Лейди Катрин не е луда. — Всичко друго, но не и луда, говореха очите му. Тя е една потайна, развратна измамница, готова да използва тялото си, за да постигне каквото си е наумила, но със сигурност не е ненормална. Катрин чувстваше пронизителния му поглед като нож, забит в сърцето й.
Епископът се отмести встрани и дългите роби на свещеническите му одежди литнаха като криле около него.
— След като смятате, че тя е съвсем нормална, ваш дълг е да се ожените за нея.
— Тази жена е опасна — опита се да протестира Дънстън. — Опита се да отрови дъщеря ми. Опита се…
— Не съм! — извика отчаяно Катрин и се изправи на колене върху дивана, притиснала палтото на маркиза около голото си тяло. — Опитах се да й помогна и вие го знаете!
— Боите ли се от момичето? — попита спокойно епископът.
— Не. Не вярвам, че е способна умишлено да причини зло някому. — Но изражението му говореше, че лично на него със сигурност е нанесла смъртоносен удар.
— В такъв случай още на сутринта ще изпратя известие на архиепископа. Кентърбъри не е толкова далеч оттук. Вие двамата трябва да сте готови да се ожените след няколко дни.
— Това е нелепо! — Дънстън крачеше нервно наоколо. — Тази малка измамница не е с ума си. Казвам ви, че…
Епископът го прониза с безмилостен поглед.
— Вие сте неин настойник. Баща й я е поверил на грижите ви, защото ви е имал доверие. Ваш дълг е да постъпите така, че да защитите интересите на лейди Катрин. Наистина ли смятате, че за нея бракът с маркиз Личфийлд е по-лошият вариант от заточение в „Сейнт Бартоломю“?
Вуйчо й прочисти гърлото си. Лицето му беше червено от гняв, а очите му се лутаха безцелно, сякаш бе уловено в капан животно.
— Е, разбира се, че не, но…
— Тогава считам въпроса за приключен. Сватбената церемония ще се състои веднага щом получим специалното разрешение. — Дънстън не каза нищо повече, но изражението на лицето му подсказваше, че съжалява, задето не я е убил.
— А междувременно — с разрешението на маркиз Личфийлд — двамата с лейди Катрин ще го придружим до дома му, където ще останем, докато не се състои церемонията. Настоявам да я водя лично. Дължа го на бащата на лейди Катрин.
Вуйчо й стискаше челюстта си толкова ожесточено, че зъбите му изскърцаха. Той кимна сковано и напусна помещението. Катрин го чу да крещи нещо на хората си, последва цвилене на коне и тропот на копита, който се изгуби в далечината.
— Каретата ми е паркирана до езерото. Ако ме придружите, маркиз Личфийлд, ще дадем на нейна светлост възможност да се приготви.
Люсиен само кимна с глава. Трудно й беше да прочете мислите му, защото грижливо поддържаната маска на самоконтрол отново бе върху лицето му. Но Катрин се досещаше. Ако гневът можеше да се затвори в нещо и да се зарови в пръстта, маркизът несъмнено щеше да напълни цяла клетка. При спомена за неговата доброта, за страстните целувки, които си разменяха преди броени мигове, разкъсваща болка обхвана цялото й същество.
Люсиен щеше да се ожени за нея, но тя вече не вярваше, че някога ще й прости. Беше го предала по най-жестокия и недостоен начин, а сега горчивината го правеше недосегаем.
Направи само онова, което трябваше, нашепваше настойчив глас в съзнанието й. Но сърцето й спираше от неизказаното чувство на вина и внезапно я връхлетя мисъл, която не й бе хрумвала преди — че маркиз Личфийлд не е човек, който прощава лесно.
Джейсън Сенклер седеше на дивана в червената стая на Касъл Ранинг, а жена му неспокойно сновеше наоколо. Бяха пристигнали преди минути и веднага бяха въведени тук от Рийвс, достопочтения иконом на Люсиен, който изглеждаше по-мрачен от всякога.
Велвет посегна и стисна ръката му.
— Притеснявам се, Джейсън. Чувствам, че се е случило нещо страшно.
Джейсън не й отговори. Вниманието му бе насочено към тежките врати от орехово дърво, които се отвориха с трясък. Той се изправи на крака, когато най-добрият му приятел влезе в стаята и икономът затвори след него. Изражението на лицето му говореше, че притесненията на Велвет са били напълно
