откъсваха поглед от тази велика шекспирова трагедия, която се разиграваше пред очите им.
Очите на барона като ножове пронизваха Люсиен.
— За това оскърбление би трябвало да ви извикам на дуел.
Лицето на Люсиен внезапно придоби измъчено изражение.
— Несъмнено това е ваше право. Разбира се, ще платя всички разноски, които сте имали при организацията на сватбеното тържество и ще ви позволя да се извините пред обществото, както намерите за добре. — Част от напрежението сякаш се отдръпна от раменете му и сега изглеждаше само болезнено изморен. — Съжалявам, Едуард. Наистина. Винаги съм ценял високо вашето приятелство. И сега ме боли, защото знам, че съм го изгубил завинаги.
За миг старият барон остана безмълвен. После въздъхна уморено, кимна отсечено и с леко приведена глава напусна параклиса.
За последен път маркизът погледна към Катрин. Тя видя болката и унижението в очите му, и мъчително чувства за вина я прониза като остър нож. Господи, не беше искала всичко това да се случи. Просто бе опитала да се защити. Мислеше си, че ако всичко стане според очакванията й, след година той ще може да се ожени за която пожелае. Сега обаче виждаше, че плановете му за бъдещето са разрушени завинаги. Питаше се дали цената си заслужава.
Не беше осъзнала, че плаче, докато не почувства топлата длан на леля Уини върху рамото си.
— Дай му време, мила. С времето всичко ще се нареди.
Но Катрин вече не вярваше в това. Вече не. И докато гледаше високата му, внушителна фигура да прекрачва прага на параклиса, с внезапна, болезнена яснота разбра, че е изгубила не само добър приятел. Нямаше представа, какви са чувствата на лейди Алисън към маркиз Личфийлд, но в момента, в който се взря в гневното лице на съпруга си, Катрин с ужас откри, че от цялата си душа обича този човек.
Небрежно отпуснат на тапицирания диван в кабинета си, Люсиен слушаше тропота на дъждовните капки по стъклата, докато пресушаваше съдържанието на поредната си чаша бренди. После отново я напълни и пак я пресуши.
За пръв път от години се напиваше до несвяст и дори не му пукаше. Нелепият му брак вече беше факт. Отсега нататък беше женен мъж.
При тази мисъл маркизът се изхили. Да, беше женен — обвързан с жена, която го бе подмамила в примката на брачния съюз с изкусителното си телце. Катрин Грейсън беше една развратна измамница — за разлика от Алисън Хартман — а сега бе негова съпруга. При спомена за сцената с Алисън в параклиса, Люсиен си наля още едно бренди. Чувстваше се виновен, задето я бе наранил, макар че нея я измъчваше единствено разочарование и наранената й гордост. Алисън не го обичаше. Дори не беше сигурен, че жена като нея е способна да изпитва подобно чувства. И това бе едно от нещата, които най-много харесваше у нея.
Не се притесняваше за нейното бъдеще. Със своето ангелско лице, заоблено тяло и тлъстата зестра, която баща й бе приготвил, не след дълго тя щеше да е отново сгодена и сполучливо омъжена.
Тази мисъл извика гнева му с нова сила. Гневеше се на натрапената си съпруга. Гневеше се и на себе си, задето се оказа такъв глупак.
Катрин бе виновна за всичко. Тя му причиняваше тези терзания. Люсиен се опита да се успокои с мисълта, че това ще е само фиктивен брак. Само след година щеше да се освободи от нея. Щеше да си намери друга годеница като Алисън — мила, правилно възпитана съпруга, която да бъде добра майка за децата им.
Люсиен остави чашата на масата пред себе си. Все още не съумяваше да овладее гнева си. Той посегна към мраморното чекмедже, извади изящна седефена кутийка и вдиша малко енфие. Бялата дантела на маншета му се отърка в челюстта му, докато поемаше силния, леко сладникав тютюн.
Рядко си позволяваше да прекалява с нещо. Но тази вечер — в деня на своята сватба — щеше да прави каквото си иска. Катрин Грейсън можеше да върви по дяволите.
Пред очите му изникна образът й от онази вечер в хижата — горещата й страст и престорените милувки, невинните целувки, които му изглеждаха толкова истински, че бяха докоснали душата му… И го поведоха към неговото падение.
Вместо да седи тук и да се самосъжалява, трябваше да изкачи на един дъх стъпалата и да вземе онова, което наскоро Катрин Грейсън така убедително му предлагаше. Онова, което искаше да размени за сигурността, която й даваше неговото име. Люсиен затвори припряно капачето на кутийката и я захвърли обратно на масата. Кичури несресана коса се плъзнаха по лицето му. Той свали черната лента от тила си и грубо я метна на пода. Косата му се разпиля в безпорядък по гърба му.
Маркизът отпи още една парлива глътка, облегна се на мекия диван и се отдаде на мисли за сладкото тяло на Катрин, за нежните й устни и за начина, по който щеше да я накара да плати.
Катрин стоеше безмълвна в центъра на същата спалня в кралскосиньо, която бе обитавала и преди. Никой не бе дошъл да я отведе в покоите на маркиза, както се полагаше на неговата съпруга. Но тя и не беше очаквала такова отношение.
Бракът беше сключен и тя беше омъжена. Е, почти омъжена. Бракът не беше консумиран и никога нямаше да бъде. Никога нямаше да стане истинска съпруга на Люсиен, а и в действителност точно това бе желала. Беше влюбена в него, но той никога нямаше да й отвърне с любовта си. Маркизът искайте мила, покорна съпруга — като Алисън Хартман. Катрин бе далече от тази представа. Той не одобряваше нейните интереси, не можеше да проумее твърдата й решимост да научи всичко за болестите и тяхното лечение. Медицината обаче беше нейната вселена; никога нямаше да намери сили да се откаже от нея.
Катрин прекоси стаята и седна под прозореца, заслушана в сподавения тропот на дъждовните капчици по стъклата. Всеки път когато затвореше очи, виждаше ужасната сцена в параклиса — сълзите в очите на Алисън и гневът по лицето на Люсиен.
— Най-лошото вече мина — бе й казала херцогинята, когато двете с леля Уини я изведоха от параклиса. — Не трябваше да става така, но вече е свършено. Отсега нататък нещата могат само да се подобряват.
Катрин поклати глава.
— Той ме мрази с цялото си сърце. Аз провалих плановете му да се ожени за лейди Алисън и го унижих пред приятелите му. Люсиен никога няма да ми прости.
— Направила си това, което си смятала за правилно. Може би след време…
— Сгреших. Каквото и да ми се беше случило, не биваше да му причинявам това. Не и на него, след всичко, което направи за мен.
Велвет обгърна раменете й с ръка.
— Люсиен не беше влюбен в Алисън Хартман. Сам ми го каза. И не вярвам, че тя е била влюбена в него. Дай му малко време, Катрин. От самото начало той не е безразличен към теб. Може би след време ще загърби лошото.
Катрин почувства остър прилив на болка. В последните дни тази емоция се бе превърнала в част от нея.
— Аз го предадох. Не исках да му причинявам зло, но вече е сторено. Надявам се само да успея някак да му се отплатя.
В този момент леля Уини влезе в спалнята и сложи край на мъчителните спомени. Катрин се изправи. Все още облечена в празничната си рокля, Уини прекоси стаята със сърдечна усмивка, която бе добре-дошла за изтерзаната душа на младата жена. Поне на леля Уини все още можеше да разчита.
— Хайде, мила — каза по-възрастната жена. — Време е да съблечеш тези дрехи. Все пак това е първата ти брачна нощ.
Катрин почувства остро пробождане в гърдите. Неканени сълзи заляха лицето й. Опита се да ги избърше, но не успя да ги прикрие от леля Уини.
— Стига вече, дете. Не бива да плачеш — не и тази вечер. Ако всичко потръгне, на сутринта моят племенник ще е забравил поне половината от стаения си гняв.
Катрин вдигна рязко глава.
— За какво говориш?
