Устните на Люсиен се изкривиха в безмилостна гримаса.
— Напротив — отвърна той. — Няма закъде да бързам, а освен това имам нужда от още едно бренди. Ако това означава, че ще закъснея, значи дамата просто ще трябва да почака.
Джейсън мислено изруга. Повече от всякога се притесняваше за Катрин Грейсън. Ако познаваше добре приятеля си, следващата година щеше да е истински ад за жената, която го бе предала.
11
В каменния параклис зад замъка горяха хиляди свещи. Те осветяваха арковидния прозорец над стария олтар в дъното на залата. Катрин се вслушваше в пронизителния вой на вятъра отвън и по тялото й се разливаше ледена тръпка. Един откачил се капак непрестанно се блъскаше о прозореца, а някакъв гол клон стържеше по стъклото и опъваше нервите й до крайност.
Облечена в елегантна кремава рокля, Катрин стоеше до леля Уини и очакваше появата на младоженеца. Стомахът й се свиваше от напрежение. Тя нагласи припряно кринолина си, направен сякаш от камък, а не от обикновени банели. Господи, защо се бавеше Люсиен? Трябваше да е тук преди десет минути, но все още нямаше и следа от него. Опитваше се да не поглежда тежката дъбова врата, но погледът й неизменно се приковаваше точно там.
Леля Уини стисна окуражително ръката й.
— Ще дойде, мила. Не трябва да се притесняваш.
Катрин се опита да се усмихне, но лицето й беше вдървено и устните й едва се помръднаха. Минутите течаха. Започна да се пита дали маркизът не е променил намеренията си да се ожени за нея. Ако не се появеше, тя оставаше на произвола на вуйчо си, който седеше на полираната пейка и взираше в нея стъклените си очи с такава злоба, че стомахът й се обръщаше, а на гърлото й заседна лепкава топка.
Присъстваха само граф Дънстън, епископ Толман, леля Уини и семейство Карлайл. Маркизът не си направи труда да се преструва, дори за пред очите на прислугата, че се радва за предстоящото събитие. За него случаят не беше празничен и той очевидно искаше всички да го знаят.
Пръстите на Катрин се вкопчиха в позлатените ръбчета на носната кърпичка, която стискаше във влажната си длан. Толкова пъти бе мечтала за деня на сватбената си церемония, но никога не си бе представяла нещо толкова жалко и потискащо.
Ако изобщо се състоеше.
Обзе я нов пристъп на гадене. Моля те, господи, нека той дойде, отправи тя безмълвна молитва към бога. Моля те, нека застане до мен и този път — за последно.
Знаеше, че ще е за последно. Беше го предала и той никога нямаше да й прости.
Епископът прочисти гърлото си.
— Бъдещият ви съпруг очевидно е бил възпрепятстван — каза той и насочи буреносен поглед към вратата. — Питам се къде ли…
Но вече нямаше нужда да се пита. Люсиен влезе в параклиса, придружен от херцога и херцогинята. По лицата им се четеше тревога, не по-малка от нейната. Но техните черти се смекчаваха от някаква необичайна жалост. Погледът на Катрин се плъзна покрай тях към мъжа, който щеше да стане неин съпруг. Беше висок, грациозен и дяволски привлекателен. Но изглеждаше също хладен, сдържан и по-разгневен, отколкото го бе виждала някога. Люсиен се отправи към мястото, където стоеше Катрин, редом с епископа й леля Уини.
— А, ето къде си била, любима! — Всяка негова дума бе пропита със сарказъм, а очите му сякаш бяха от стомана. Отправи й лек, ироничен поклон. — Надявам се, че не съм те накарал да чакаш. Трябваше да разреша важни проблеми. — Сякаш сватбената му церемония не беше сред тях.
Маркиз Личфийлд недвусмислено целеше да я уязви. Катрин извърна очи и преглътна напиращите сълзи. Заслужаваше си го, заслужаваше всичко това и повече дори. Но сърцето я заболя.
— В случай че сте готов, епископ Толман, струва ми се, че е време бракосъчетанието да започне. — Той взе разтрепераната й ръка и я сложи на ръкава на морскосиния си фрак.
Епископът кимна. Бялата му коса проблясваше на светлината на безбройните свещи, подредени от двете страни на параклиса.
— Точно така — отвърна той и ги поведе към олтара, украсен с дървени орнаменти. Отгоре имаше парче коприна в цвят на слонова кост и огромна Библия.
Епископът започна да чете, но Катрин почти не го чуваше. Усещаше мощното присъствие на Личфийлд до себе си, долавяше силата на гнева му като нещо почти материално.
Мъчителните мигове се проточиха и Катрин не можеше да се съсредоточи върху онова, което говореха. Сърцето й биеше толкова ожесточено, сякаш ще изхвръкне от гърдите й. Устата й бе така пресъхнала, че едва повтори брачната си клетва. Люсиен я произнесе със смъртоносно спокойствие, което идеално пасваше с убийственото изражение на лицето му. Всеки път, когато я погледнеше, очите му хвърляха гневни мълнии насреща й.
Най-после епископът приключи краткото си, безстрастно слово, но вместо първа брачна целувка Люсиен отправи на булката хладен поклон и се обърна да си върви. Пронизителният вик на ужас откъм вратата го закова на място.
На входа на параклиса стояха Алисън Хартман, лейди Сейнт Джеймс и бащата на Алисън, възрастният барон. Дънстън ги зяпаше с небивал интерес. Дори херцог и херцогиня Карлайл изглеждаха ужасени. С изтръпнала ръка Катрин се вкопчи в олтара, за да не падне.
В настъпилата тишина се извиси гръмовитият глас на барона.
— За бога, Личфийлд, каква е тази сценка? Какво, по дяволите, става тук?
Като разярен звяр баронът прекоси пътеката между скамейките, застана точно пред Люсиен и проточи врат, за да го погледне в очите. Беше снажен човек, с една глава по-нисък от маркиза, с широки рамене и безупречен зелен кадифен фрак.
— Кажи ми, че ме лъжат очите. Кажете ми, че току-що не съм станал свидетел на вашата сватба.
— Изпратих ви съобщение — отвърна сковано Люсиен. — Помолих за среща с цялото семейство утре в два часа. Получихте ли посланието ми?
— Получих го. Когато го показах на жена ми, тя ме помоли да не чакаме до утре. Боеше се, че тук става нещо нередно. Страхуваше се, че по някакъв начин все още си замесен с онази луда жена от „Сейнт Бартоломю“. — За миг той погледна към олтара. — В случай, че момичето, за което току-що се ожени, е лейди Катрин Грейсън, значи съпругата ми е била напълно права.
Стиснала здраво ръката на майка си, Алисън издаде задавен звук.
— Люсиен? Милорд? Нали не сте се оженили за тази жена?
Тя не откъсваше от Люсиен огромните си сини, разплакани очи. Сълзи се стичаха по лицето й. Облечена в тъмносиня копринена рокля, изглеждаше бледа и уязвима, и Катрин почувства мъчителна вина.
Люсиен мина покрай барона по пътеката и спря пред Алисън. Стойката му бе напрегната, когато направи пред нея лек поклон и пое елегантната й малка ръчица в своята.
— Лейди Алисън, нанесох ви смъртна обида. Никога не съм искал да ви нараня, но изглежда, че така се получи. Не е достатъчно просто да кажа, че съжалявам. Няма и да ви моля за извинение, остава ми само да се надявам, че един ден ще ми простите.
— Да ви простя? — Тя дръпна ръката си от него и избърса носа си с дантелена кърпичка. — Вие провалихте живота ми, сър. Направихте ме за смях пред цял Лондон. Никога, никога няма да ви простя! — Тя рязко се обърна, повдигна дългите си копринени поли и се втурна през параклиса, а острите токчета на изящните й сини обувки потропваха по каменния под.
Яркочервена от гняв, баронеса Сейнт Джеймс прониза маркиза с острия си поглед.
— Вие и тази… развратница. Знаех си, че нещо такова ще се случи. Само, ако малката кучка не се навърташе около вас…
— Мадам — прекъсна я тихо, но твърдо Люсиен, — разбирам, че случилото се ви е разстроило, но трябва да ви напомня, че говорите за моята съпруга.
Бузите й се издуваха гневно в ритъм с повдигането на бюста й.
— Вие, сър, не сте никакъв джентълмен! — Събрала цялото си достойнство, баронесата се понесе плавно след дъщеря си и остави тежката врата да се затръшне след нея. Останалите гости в параклиса не
