Каза си, че не е заради Катрин. Ана Куентин просто не го привличаше както преди. Трябваше само да посети къщата за удоволствия на мадам Кармен и да намери друга жена.
Застанал на входа на градската си къща, Люсиен стисна гневно зъби. Залъгваше сам себе си. Единствената жена, която желаеше, в момента спеше под неговия покрив. Проблемът бе, че ако я любеше само веднъж, щеше да остане завинаги обвързан с нея.
Катрин Грейсън обаче бе последната жена, която би си избрал за съпруга. Беше олицетворение на всичко онова, което винаги бе избягвал. Няколко нощи на удоволствие не заслужаваха такава цена — да прекара живота си със своенравна малка измамница, която се увличаше по толкова странни неща, че се бе озовала в лудницата.
Жена, готова да разреже мъртво човешко тяло, за да види как работи! Коя би сторила подобно нещо? Коя нормална жена забърква лековити отвари и чете книги за болести и рани от куршум? Каквато и да беше, със сигурност не е неговият тип.
Неговият тип беше мила и покорна съпруга като Алисън Хартман — малко облаче от дантели, което щеше да се подчинява на неговата воля и да му народи куп деца. След по-малко от година щеше отново да е свободен и да си намери друга такава жена. Трябваше само да стои далече от Катрин и скоро всичко щеше да се нареди. Плановете му да се ожени и да създаде наследник несъмнено щяха да се превърнат в реалност.
Да бъде проклет, ако не го стори.
Колко му е да устои на съблазънта на една жена?
От прозореца на своята спалня Уинифред Монтен Девит видя как племенникът й заведе черния си жребец пред конюшнята и подаде юздите на коняря. След кратко пътуване до Лондон се беше върнал още по-потиснат и затворен в себе си отпреди. Всеки ден яздеше неуморно, надзираваше владенията си, посещаваше арендаторите, а вечерите прекарваше в близката кръчма.
Разбира се, Уини се досещаше за причината. Люсиен беше нормален, жизнен мъж, женен за млада и красива съпруга. Искаше да се люби с нея.
Проблемът беше, че той самият отказваше.
Уини отпусна тежката кадифена завеса и решително се обърна. Трябваше незабавно да поговори с него, да се опита да налее малко ум в упоритата му глава. Тя излезе от спалнята си и се спусна по стълбите. Почти бе стигнала до входната врата, когато тя се отвори и вътре влезе Натаниел Уитли.
Уини спря и се загледа в грациозните му движения, докато сваляше триъгълната си шапка и я подаваше на лакея.
Когато вдигна очи, той я видя и се усмихна.
— Лейди Бекфорд. Радвам се да ви видя отново.
— Изглеждате чудесно, Натаниел. — И невероятно привлекателен, помисли си тя, с тези сребристи нишки в косите с цвят на узряло кафе. Очите му проблясваха в същия топъл син цвят, каквито ги помнеше, но сега в ъгълчетата им се бяха врязали тънки бръчици, причинени от смеха и възрастта. А беше такъв сериозен младеж. Питаше се дали зрелият вече мъж се е научил да открива смешното в живота.
— Дойдох да се видя с племенника ви. Започнах процедурата по освобождаване наследството на лейди Катрин. Надявам се, че маркизът ме очаква.
— Видях го да се прибира от езда. Ще изпратя Рийвс да го повика. А междувременно защо не го изчакате в кабинета му?
Натаниел се поклони леко и Уини го поведе по коридора. Щом влязоха в облицования с дърво кабинет, ухаещ на кожа и свещи, тя позвъни и поръча чай.
— Люсиен ще дойде всеки момент. Настанете се удобно.
Тя се насочи към вратата, но гласът му я спря.
— Дали ще имате нещо против да ми правите компания, докато маркизът дойде?
Лицето й се обля в руменина. Не биваше да остава. Нат Уитни бе твърде привлекателен.
— Добре — чу се да произнася и вътрешно потръпна. Нат я изчака да се настани на дивана, после седна срещу нея в дълбокото кожено кресло.
— Колко време мина, Уини? По мои изчисления, близо двадесет години.
— Струва ми се цяла вечност. Бяхме толкова млади.
— Ти все още си млада, Уини. Приличаш повече на момиче, отколкото на зряла жена. — Уини извърна очи. Опитваше се да не се ласкае от думите му, да не изглежда твърде нервна в неговите очи. Погледът му, съсредоточен върху нея, бе топъл и напрегнат. Този поглед я правеше неспокойна, искаше й се да хукне и да избяга от тази стая.
Този поглед я връщаше в миналото, когато беше наивна хлапачка и си мислеше, че е влюбена в него. Двадесет години по-късно тази топли сини очи продължаваха да я хвърлят в трепет, извикваха същия сладък копнеж в душата й, сякаш още бе онова момиче.
Чаят пристигна, но не и Люсиен.
— Мислех си за теб — изрече меко Нат. — Всъщност почти не съм мислил за друго от последния път, когато идвах тук.
Уини трепна и разля глътка чай, докато поставяше чашата си върху чинийката.
— Както сам отбеляза, не бяхме се виждали от доста години. Естествено е да изпитваш известно любопитство.
Нат смръщи вежди и остави чашата си върху масата. Уини неволно забеляза силните му рамене, които изпъваха кафявия му фрак.
— Не точно това имах предвид — отвърна той.
Лицето й отново пламна. Разговорът започваше да става неприличен.
— Какво тогава имаш предвид, Нат? — Надяваше се, че не го е разбрала правилно. В годините на своята младост двамата си мислеха, че са влюбени. Но това беше преди много време. После той се бе оженил за Ема Хансън. Имаха поне три големи деца, а може би и внуци.
— Искам да кажа, че бих се радвал да се срещаме по-често. Съзнавам, че те сварвам неподготвена за подобно предложение. Сигурен съм, че това ще ти се стори странно, но…
Уини рязко се изправи, лицето й гореше от гняв.
— Вие надминавате себе си, мистър Уитли. Знам, че преди време означавахме много един за друг, но това беше отдавна. — Преди и двамата да обвържем живота си с други. — Ако смятате, че желая да имам връзка с… с вас, страшно много грешите.
Нат стисна зъби и отсечено тръсна глава.
— В такъв случай ви моля за извинение, милейди. Съжалявам, ако съм ви оскърбил. — Но съвсем не изглеждаше гузен, а по-скоро разгневен.
Уини не обърна внимание на чувствата, които пораждаха у нея тези обвиняващи сини очи.
— Приятен ден, мистър Уитли. Ако ме извините, има неща, които трябва да свърша незабавно. — Уини решително напусна стаята и затвори вратата след себе си. Някаква тежест притискаше гърдите й. Винаги бе смятала Нат за човек с изключително висок морал. Или поне такъв го помнеше.
Някога бе повярвала, че е влюбена в него. Вероятно все още го смяташе за галантния рицар, какъвто бе в очите й тогава. Натаниел Уитли обаче се бе превърнал в циничен развратник.
Люсиен стоеше в сянката на конюшнята и наблюдаваше как Катрин и конярят препускат през полето към гората. През последните две седмици тя не пропускаше да поязди сутрин независимо от влагата и студения зимен въздух. Миналата нощ бе навалял пухкав бял сняг и следите от конски копита личаха ясно върху леда.
— Оседлай Блейд — нареди Люсиен на Бени Тейлър, който вече вършеше работата си на коняр. — Трябва да отида до селото. Ще хвана прекия път през гората.
— Да, милорд. — Момчето се запъти към жребеца на господаря си. Люсиен не изпускаше от погледа си Катрин, която вече се изгубваше в гората, а червеният й кадифен костюм за езда проблясваше тук-там
