бяло като свещта, която държеше в ръцете си.
— Катрин! — Люсиен се изправи толкова рязко, че дъската за шах подскочи и във всички посоки се разхвърчаха черни и бели фигурки. Той изруга несръчността си и се спусна към вратата. Когато я стигна обаче, Катрин вече бе избягала и по коридора отекваше звукът от забързаните й стъпки.
— Катрин! — Люсиен усили крачката си. Звукът от тежките му обувки кънтеше в притихналите коридори на замъка.
Когато шумът от стъпките им се отдалечи, Джейсън въздъхна и бавно стана от стола. Очевидно играта на шах бе приключила. Челото му се смръщи при мисълта за хубавичкото лице на Катрин, обхванато от ужас, и предстоящия сблъсък между двамата. Той прекоси бавно помещението и се запъти към изхода, където грамадният Рийвс с непроницаемо изражение му подаде шапката и пелерината.
От горния етаж долетяха оглушителни трясъци, но Рийвс прилежно се правеше, че не ги забелязва. Последният звук, който Джейсън чу на излизане от замъка, бе ударът на якото рамо на приятеля му о вратата на Катрин.
Джейсън се усмихна и се отправи към конюшнята.
— По дяволите, Катрин, пусни ме да вляза! — Люсиен не спираше цветисто да ругае, но това ни най- малко не му помогна. Вратата оставаше плътно затворена и с всеки миг мрачната му решителност нарастваше. Той още веднъж блъсна с все сила вратата и стоманеното резе най-после поддаде, откъсна се от вътрешната рамка и Люсиен връхлетя в стаята.
Катрин ахна от изненада и отстъпи крачка назад. Зелените й очи изглеждаха огромни на фона на бледото лице. Без да погледне счупеното резе, което се търкаляше на парчета по пода, той се спря само за да затвори вратата и продължи с решителни крачки, като хищник, който пристъпва към плячката си. Катрин стоеше на няколко крачки от него, с гордо вирната брадичка и сковано изопнати рамене. На мъждивата светлина от единствената свещ, по лицето й се виждаха влажни следи от сълзи.
Дъхът му секна и нещо болезнено запулсира в гърдите му. Само за миг си спомни всичко, което тази жена бе изстрадала, и се прокле задето отново я бе обидил.
— Прости ми — прошепна той меко, нежно, сякаш тя бе някакво мъничко, ранено животинче, което би се опитало да избяга. — Не исках да кажа това, Катрин. Знаеш, че не исках. Бях ядосан. Чувствам се бесен още от онази нощ в хижата. Ти ме подмами и тази мисъл не спира да ме влудява. Но не мисля това, което казах. Ти не си луда.
Катрин тръсна глава и избърса сълзите от лицето си.
— Но не си съвсем сигурен, нали? Никога… не можеш да си сигурен. — Изглеждаше крехка и уязвима и гърдите му се стегнаха от мъка и жалост.
— Разбира се, че съм сигурен, по дяволите. Ако наистина вярвах, че си луда, никой на този свят не е в състояние да ме застави да се оженя за теб. — Но тя не изглеждаше съвсем убедена и Люсиен за пореден път се прокле за необмислените си думи.
Зелените й очи се вторачиха в лицето му.
— Само да можех да върна времето назад… — Тя отново ожесточено избърса издайническите сълзи. — Никога нямаше да те измамя така. Но бях толкова отчаяна… И наистина вярвах, че всичко ще се нареди.
Той бавно пристъпи към нея, и тя не избяга, а му позволи да я притисне към себе си и да я приласкае в прегръдките си. Зарови лице в раменете му, вкопчи пръсти в ревера на жакета му, а мъничкото й телце се разтърси от ридания.
— Стига — прошепна Люсиен и погали косата й. — Стореното си е сторено. Нищо не можеш да промениш с тези сълзи.
— Никога не съм искала да те нараня. Ти беше най-добрият ми приятел.
Хрумна му, че не й беше само приятел. Беше й съпруг. И допирът на стройното й тяло до неговото, ароматът на лекия й парфюм му напомниха колко силно я желае. Косата й бе като коприна в ръцете му, а изпод ватираното одеяло гърдите й се притискаха в бялата му, ленена риза.
Люсиен повдигна лицето й и с палеца си избърса последните сълзи по бузите й.
— Недей, скъпа, моля те, не плачи.
Долната й устна потръпна. Очите й излъчваха мек блясък, ресниците й бяха натежали от сълзи. Кръвта му кипна, нуждата да чувства кожата на Катрин до своята растеше у него като приказно чудовище. Устните й бяха сочни и леко разтворени. Спомни си сладкия им вкус, спомни си как идеално пасваха с неговите онази нощ, в хижата. Спомни си как телата им се притискаха едно към друго като парченца от сложен пъзел.
Люсиен наклони глава към нея и я целуна така, както копнееше от толкова време насам. Целувката му беше нежна и лека като утринен повей. Катрин се изненада само за миг, после очите й бавно се притвориха, дланите й се плъзнаха по раменете му, тялото й се притисна към неговото.
Люсиен простена. Топла вълна се спусна към стомаха му. Костите му омекнаха от желание. Напомни си, че трябва да сложи край на тази целувка, че само беди ще последват това изживяване, но тялото му отказваше да се подчинява на разума. Кръвта бучеше в ушите му, нахлуваше в слабините му. Притисна го остра нужда от Катрин — гореща и непоносима. Малките й остри гърди се притискаха в неговите. Самата мисъл за това му се струваше непоносимо еротична. Горещите емоции пометоха и последната разумна мисъл от съзнанието му.
Целувката му стана по-дълбока, по-отчаяна, по-настоятелна. От гърлото й се изплъзна сподавен стон и Катрин капитулира пред смущаващата наслада, която й носеха ласките му. Той безмилостно превземаше устата й, проникваше дълбоко с езика си, опиваше се от копринената им повърхност. Под одеялото зърната на гърдите й щръкнаха като малки твърди пъпки. Отчаяно му се искаше да ги докосне. Той припряно свали шарфа й, едно по едно разкопча копчетата на роклята и я плъзна по раменете й. Миг по-късно дрехата беше само пъстра купчинка в краката им. Отдолу тя носеше тънка бяла роба, която му напомни за невинността й и само разпали още по-силно страстта му.
За миг Люсиен се запита дали сред многобройните извращения в „Сейнт Бартоломю“ не я бяха насилвали, но спонтанния изблик на топлата й страст прогони черните мисли от съзнанието му.
Целуваше я бавно и нежно по шията, после се върна на устните й, но все не му стигаше, нищо не го задоволяваше. Имаше чувството, че потъва, че не му достига въздух, и въпреки това отказваше да изплува на повърхността. Почувствала болезнената му твърдост, Катрин простена, а ноктите й начертаха диря по раменете му.
Бурен огън лумна в слабините му. Целуна я отново, почти обезумял, а тя отвърна жадно на целувката му. През тънката материя на робата й ръката му пое набъбналата й гръд, но нищо вече не му стигаше. Побърза да се отърве от дрехата й, дори я скъса малко в бързината. Устните му начертаха влажна пътечка по шията й, опиха се от гърдите й, облизаха зърната й, поемаха ги жадно едно по едно, и отново се връщаха нагоре в сладко-мъчителен, прелъстителен танц.
Слабините му вече горяха. Не можеше да чака повече. Люсиен повдигна голото й тяло в ръцете си и в унес я понесе към леглото.
— Вратата… — прошепна Катрин, вперила тревожен поглед в счупеното резе.
— Никой няма да се осмели — прошепна в отговор Люсиен и това беше самата истина. Целуна я още веднъж, после за миг спря да съблече ризата си. Не искаше да чака повече. Искаше просто да разкопчае панталона си, да нахлуе в топлата й плът и да облекчи болезнения копнеж на тялото си. Вместо това обаче Люсиен приседна на леглото и започна да развързва обувките си, после бавно свали брича и се отпусна до нея. Когато понечи да я целуне отново, Катрин притисна с ръка гърдите му и го спря.
— Сигурен ли си, Люсиен? Сигурен ли си, че точно това искаш? Ако правим любов… няма да можем… да анулираме…
Той затвори устата й с продължителна, нежна целувка, после устните му намериха шията й и чувствителната плът зад ухото й.
— Ти си моя съпруга — прошепна най-сетне Люсиен. — Аз те желая и всичко друго е без значение. — Някаква потисната част от съзнанието му го предупреди, че това не е самата истина, че онова, което щеше да се случи, има огромно значение, но вече бе стигнал твърде далече. Вместо да се отдръпне, той я целуна
