— „Бог лекува, а докторът прибира възнаграждението“ — отвърна му заядливо тя. — Повярвай ми, ще се оправя.
Устните му се извиха в усмивка. Не можа да се сдържи. Тя просто бе една непокорна малка палавница.
— Ти си моя съпруга и докато това е факт, аз нося отговорност за теб. Следователно ще правиш каквото ти казвам.
Катрин не се опита да спори, само нацупи плътните си устни и му позволи да я повдигне. Ръцете й се плъзнаха около врата му и в следващия миг очите й срещнаха неговите. Нещо сякаш премина между тях, нищо горещо и необяснимо, което нямаше нищо общо с нейното нараняване, а по-скоро с последния път, когато я бе държал по този начин — онази вечер в хижата, когато смяташе да я положи на дивана и много бавно да похити красивото й тяло.
Катрин побърза да извърне очи. Люсиен почувства слабините си да се напрягат. Той изруга безмълвно. Опитвайки се да потисне бесните пулсации в панталона си, той я понесе към каруцата и нежно я положи върху купчината одеяла.
Люсиен нямаше търпение да стигнат у дома. С всеки изминал ден му ставаше все по-трудно да спазва дадената клетва — да избягва Катрин Грейсън. Той хвърли последен мрачен поглед към талигата, пое юздите на верния си жребец и се метна върху седлото.
13
Джейсън Сенклер обузда непокорния си жребец пред огромния каменен замък, който се намираше едва на три мили от Карлайл Хол. Той скочи от седлото и подаде юздите на високия мършав лакей, който моментално се втурна към него.
— Добър вечер, ваша светлост — поздрави младежът, внимателен да остане на прилично разстояние от танцуващите копита на Блеки.
— Не се бой, хлапе, след минутка ще се успокои. Пришпорих го малко повечко през полето, но на него сякаш никога не му е достатъчно. Ще се погрижиш за него, нали?
— Да, сър. — Младежът поведе Блеки към конюшнята встрани от замъка, а Джейсън енергично заизкачва каменните стълби към входа, нетърпелив да поиграе с приятеля си.
Винаги когато намираха свободно време, двамата с маркиза играеха шах — понякога в Карлайл Хол, а тази вечер в Касъл Ранинг. Тази вечер Джейсън му бе изпратил съобщение, че е зает с някакви важни документи и няма да може да дойде за вечеря, но задължително ще пристигне навреме за обичайната игра на шах. Времето бе доста хладно, но небето чисто и ясно, осветено от сребристата светлина на луната и безброй трепкащи звезди, които осветяваха пътя му насам.
Преди няколко часа се бе замислил дали да не отложи играта, след като се налагаше да закъснее, но Велвет се безпокоеше за Люсиен и младата му булка и категорично настоя съпругът й да провери как се развиват отношенията между двамата.
Джейсън кимна на иконома и продължи направо по коридора към кабинета на Люсиен. Вратата бе отворена. Маркизът седеше зад широкото си бюро, погълнат от чашка бренди.
И очевидно не му беше първата.
— За човек, който обикновено е доста сдържан към алкохола, ти започваш да се превръщаш в пияница. — Джейсън се ухили. — Сигурно трябва да ти налея още едно. Така поне увеличавам шансовете си да те бия на шах.
Люсиен промърмори нещо под носа си и остави полупразната си маша на бюрото.
— Това е едва втората ми чаша. Чувствам се прекрасно, така че нямаш никакви шансове.
Джейсън погледна огромната, черно-седефена шах-дъска, с фигури от слонова кост и абаносово дърво, подредена на маса пред камината.
— В такъв случай, какво чакаме? Но първо бих искал да ти правя компания на едно питие. — Той пристъпи към бюфета в дъното на кабинета, а Люсиен побърза да се настани до масата с шаха.
— Как е Велвет? — попита маркизът.
— Заета с приготовленията около празниците. Децата обожават Коледа. За Велвет това също е любимото време от годината. Наскоро дядо й ни разказа доста интересни истории за семейните празници някога. Не мога да проумея как е възможно старият граф с такива подробности да помни какво се е случило преди двадесет години, и същевременно да не знае какво е станало снощи на вечеря.
Люсиен кимна. Винаги бе харесвал стария граф Хавершам, дядото на Велвет, въпреки че напоследък паметта упорито му изневеряваше.
— Леля ми непрекъснато мърмори, че ми липсвало празнично настроение. За нея е без значение, че сватбата ми с Алисън не се състоя — просто няма търпение да се забавлява. Ще се наложи да й позволя да организира няколко събирания.
— Изглежда ми добра идея.
Люсиен замислено отпи от питието си.
— Напоследък леля Уини ми изглежда малко странна. Отдавам го на предстоящите празници, а може би й липсва съпругът й. Това ще е първата й Коледа тук, в замъка. Може би ще се почувства по-добре, ако направим някаква украса, за да придобие домът по-празничен вид.
Джейсън се усмихна.
— Това със сигурност ще й допадне, а предполагам, че и съпругата ти ще се зарадва.
Ръката на Люсиен замръзна в момента, в който повдигна абаносовата пешка от дъската.
— Катрин е моя съпруга само на хартия. На какво ще се радва или не, не ме засяга.
Джейсън мъдро реши да не обръща внимание на думите му.
— Как е тя?
Люсиен повдигна рамене, сякаш не го интересуваше, но Джейсън долови някакво напрежение в стойката на раменете му.
— Падна доста лошо от коня миналата седмица. Навехна си глезена и нарани ребрата си. Слава богу, вече почти се е възстановила. — Бегла усмивка пробяга по устните му. — Тя е една палава хлапачка. И е доста самонадеян ездач. Имала е глупостта да се надбягва с коняря в гората. Безумна постъпка и можеш да бъдеш сигурен, че й го казах в очите. И все пак гледката си заслужаваше — червеното й наметало се развяваше, а горкият коняр нямаше никакъв шанс да я настигне.
Джейсън се усмихна и отпи от брендито си.
— Доколкото разбирам, дамата притежава интересни качества.
— Така е, признавам.
— И все пак си твърдо решен да анулираш брака.
Люсиен помести една от пешките си с две полета напред.
— Ние двамата никак не си подхождаме.
Джейсън контрира хода му със скок на единия от конете си.
— Ти я желаеш — пророни небрежно той. — Виждам го в очите ти всеки път, когато я погледнеш.
Погледът на Люсиен срещна неговия през масата и дъската за шах.
— Тази жена ме измами. Направи ме на глупак в очите на половин Англия. Нима вярваш, че мога да забравя всичко това?
— Била е отчаяна. Вероятно, ако беше в нейното положение, и ти щеше да сториш същото.
Люсиен не му отговори, но пръстите му побеляха около черния цар, който умело премести в открилата се пролука.
— Когато се ожених за Велвет и отказах да консумирам брака, ти сам ми каза, че съм глупак. Каза ми още, че ако си бил на мое място, жена ми щяла да прекарва нощите си в твоето легло. Е, сега аз ти казвам същото.
Люсиен присви гневно устни.
— Тази жена ме предаде, по дяволите. От всичко, което знам за нея изглежда, че тя наистина е луда. За бога, човече, та тя е избягала от лудница!
Сподавен стон откъм вратата накара двамата мъже да се обърнат почти едновременно. На прага стоеше Катрин, загърната в синьо вълнено одеяло, с разпуснати по раменете коси. Цялата трепереше, а лицето й бе
