— Аз… Вероятно само ще ти преча. — Докато изричаше думите, погледът й се рееше през прозореца.
Той отпи глътка топъл шоколад, но стомахът му се обърна и побърза да остави чашата обратно върху чинийката.
— Може би си права. Ще се видим, когато се върна.
Тя не каза нищо повече и минута по-късно Люсиен се извини и напусна салона. Трябваше да инструктира камериера си да му подготви куфара с багажа. В каретата щеше да подремне и главоболието несъмнено да отшуми. А в прегръдките на Ана най-после щеше да намери отдавна чаканото удоволствие. Ана Куентин беше изключително красива жена и невероятно умела любовница. Щеше да я люби до забрава, докато и последната мисъл за Катрин избледнееше в съзнанието му.
Не се и съмняваше, че това ще свърши работа. Винаги постъпваше така. Най-добрият начин да преодолееш страстта си към някоя жена е да я замениш с друга.
И точно това смяташе да направи.
Застанала до прозореца в големия салон, любимата й стая в замъка, Катрин гледаше как маркиз Личфийлд се качва в каретата. В душата й цареше пустота. А когато той помаха с посребрения си бастун на кочияша да потегли, в гърдите й се надигна болезнен копнеж.
Не беше обичайно женихът да изостави булката си ден след сватбата, но Люсиен очевидно не робуваше на предразсъдъци. Дори не се опитваше да се преструва какво е за него този брак. Навярно така беше по- добре, след като само след година с него щеше да е свършено.
И все пак въпреки случилото се през изминалата нощ, отсъствието му я изпълваше с тъга и самота. Вече не се боеше от него. Колкото и да й бе сърдит, маркизът не я бе наранил. А тази сутрин видя угризенията в очите му.
Опита се да си внуши, че е по-добре той да замине, че не бива да чувства тази болка всеки път, когато се изправи срещу него. Може би не биваше и да си спомня колко мъжествен изглеждаше с разпиляната си черна коса и разкопчана риза, когато влезе в спалнята й снощи и как бе копняла да я люби само миг преди да зърне изражението на лицето му.
Катрин пристъпи към огромната каменна камина, която спокойно би побрала петима мъже. Спомни си гордостта, с която Люсиен й бе говорил за замъка. Крал Едуард III го бе подарил на предците му като награда за доблестна служба на короната.
Питаше се какво ли прави той в Лондон и съжали, че му отказа. Вече й липсваше непоносимо и ако беше тръгнала с него, можеше да посети малкия Майкъл. Дори самата мисъл да се върне в „Сейнт Бартоломю“ я смразяваше, но би го сторила заради Майкъл.
Откакто бе напуснала онова място, не минаваше ден, без да се сети за русокосото хлапе. През изминалите дни, когато собственият й живот беше в опасност, нямаше начин да му помогне. Но сега беше свободна — и изпълнена с мрачна решителност.
Макар че момчето бе оцеляло там през първите седем години от живота си, противна й беше мисълта, че расте в такова отблъскващо място. Искаше й се да се обърне към Люсиен за помощ, но след всичко онова, което му бе причинила, не би могла отново да го моли за услуга.
Но не спираше да търси изход и горещо да се моли, че докато намери начин да го измъкне оттам, момчето ще бъде добре.
Мислеше си за Майкъл и се опитваше да изхвърли от съзнанието си Люсиен, да не се пита дали желанието, което бе прочела в очите му снощи, няма да бъде задоволено от някоя друга жена.
Удобно разположен на дивана в обзаведената в бяло и бледолилаво спалня, Люсиен изтегна обутите си крака върху сатенените възглавнички пред себе си. Намираше се в градската къща, която бе наел за Ана Куентин.
За миг Ана се намръщи, после отново топла усмивка озари лицето й.
— Настанете се удобно, милорд. Веднага ще се приготвя.
Очите му обгърнаха съблазнителните извивки на тялото й, дългата бледоруса коса, която се спускаше свободно до кръста й.
— Побързай — отвърна той и отпи от брендито. — Иска ми се да те погледам.
Ана се засмя — дълбок, съблазнителен смях, който галеше ушите на мъжете като чист и сладък мед. За първи път му прозвуча фалшиво.
Той наблюдаваше замислено движенията й, докато изпъваше дългия си, съвършено оформен крак на пейчицата до леглото и събуваше копринения си чорап. Отдавна вече бе свалила шапката и ръкавиците, копринената рокля и кринолина си. Оставаха само корсета, чорапите и жартиерите. А когато смъкнеше и тях, очите му щяха да се къпят в пищните извивки на гърдите й, в храстчето руси косъмчета между краката й. Само мисълта за това вече го възбуждаше. Докато я гледаше как оголва и последния сантиметър от гладката си плът, членът му се размърда неспокойно в панталона.
Тялото му имаше определени нужди и Ана Куентин можеше да ги облекчи. Но не можеше да задоволи глада на разума му.
Люсиен не отместваше очи от нея, докато тя сваляше дантелените си жартиери и ги захвърляше на един стол. Не спря да я гледа и след това, докато прекосяваше стаята с гъвкавата си походка, за да може той да развърже корсета и да се наслади на тежките й, снежнобели гърди. Той го стори, но с далеч по- малко нетърпение, отколкото бе очаквал, после спокойно изчака Ана да свали богато извезаната си долна риза.
Тя беше гола, а той — възбуден. Тялото му копнееше да я почувства, да задоволи страстта, която го измъчваше от седмици.
Съзнанието му обаче бе при Катрин и отчаяно се съпротивляваше срещу порива на тялото.
Той мълчаливо проклинаше момента, в който бе срещнал Катрин Грей. Когато се ожени за нея, не му бе хрумнало, че ще се чувства виновен, ако легне с друга жена.
И нито за миг не му бе хрумнало, че няма да иска да отведе друга в леглото.
Ана му отправи обичайната си примамлива усмивка.
— Хайде, милорд. Ще ви помогна да се съблечете. — Тя взе ръката му и го дръпна да се изправи от стола.
Той стана с надеждата, че тя ще го накара да я пожелае и с ума си, освен с тялото си. Но в момента, в който ръцете й се сключиха около врата му, а разлюлените й гърди се притиснаха в неговите, всичките му надежди рухнаха. От устата й лъхаше на овче месо и вино, а острият аромат на силния й парфюм го замая. Обгърна с длан едната и гърда, но тя бе твърде пищна, твърде тежка. Копнееше за други гърди — по-малки, по-нежни и идеално пасващи на ръцете му.
Езикът й се плъзна в устата му с добре тренирано умение, но от ума му не излизаха настойчивите, невинно съблазнителни целувки на Катрин в хижата. Когато ме целуваше… когато ме докосваше… това бе магия. А щом Ана посегна към члена му и започна ловко да го масажира, Люсиен се отдръпна, напълно сразен.
— Милорд?
— Съжалявам, мила. Нищо няма да се получи. Не и тази вечер. — И никога повече, допълни мислено той. Каквото и удоволствие да бе намирал някога в прегръдките на Ана, от него нямаше и следа.
— Извинете милорд, ако съм сторила нещо, с което да ви отблъсна. Ако ми дадете само малко време… — Тя посегна да го погали отново, но Люсиен й обърна гръб. Слабините му пулсираха болезнено.
— Грешката не е в теб, Ана. Просто съм уморен. — Ана изглеждаше искрено разстроена. Това бе първата й истинска емоция, откакто бе прекрачил прага на дома й. Люсиен облече жакета си, извади шепа монети от джоба и ги остави на скрина в коридора. — Купи си нещо хубаво, за да ме зарадваш следващия път.
Това бе невинна лъжа, защото никога нямаше да има следващ път, но им спестяваше излишни обяснения. На сутринта щеше да се обади на адвоката си, за да й отпусне някаква прилична сума и ще прекрати ангажимента си към нея.
Облекчението, което внезапно почувства, го изненада.
