приближавам до Дънстън. Само ще се видя с братовчедка си. Докато си с мен, аз ще бъда в безопасност.
Онова, което му каза, беше самата истина — трябваше отдавна да провери как е момичето. Но да се увери, че Мюриъл е добре, беше само част от причините, която я подтикваха да замине за Милфорд Парк. Тя нямаше никакво доверие в вуйчо си и се притесняваше за съпруга си, дори да го придружаваше човек като силния и предан херцог.
— Моля те, Люсиен, вземи ме със себе си.
Маркизът промърмори нещо под носа си.
— Поне затова мистър Фулър е напълно прав. Ако бях сигурен, че ще останеш тук, дори за миг не бих си помислил да те взема. За съжаление, след като добре те познавам, нямам друг избор, освен да те оставя да ме придружиш.
Обля я вълна на облекчение.
— Благодаря — отвърна му невинно Катрин, сякаш не го бе принудила да вземе това решение.
Джейсън очевидно се забавляваше.
— Не е смешно — изръмжа предупредително Люсиен. — И ти имаш една такава вкъщи.
Джейсън се разсмя с глас.
— Предавам се.
Катрин не успя да схване какво означават думите на двамата мъже, но тя заминаваше за Милфорд Парк и в момента това бе единственото, което имаше значение.
Люсиен й помогна да се настани в каретата, намести тежките кринолини на роклята й и накрая се отпусна до нея. Метна едно топло одеяло върху коленете й и се облегна на тапицираната седалка. Веднага щом Джейсън се настани срещу тях, маркизът даде знак на кочияша и каретата потегли.
Прекараха нощта в малка страноприемница и пристигнаха в Милфорд Парк на следващия следобед. Макар да се очакваше, че Дънстън се подготвя да напусне имението, наоколо нищо не загатваше за подобна дейност. Милфорд Парк изглеждаше красив и дружелюбен, както го бе оставила преди година.
Катрин винаги бе обичала внушителната тухлена сграда и зеления парк наоколо. Цялото й детство беше свързано с това място. Тримата с нейните родители често ходеха на пикник в гората, край поточето.
Но всичко свърши със смъртта на баща й и появата на вуйчо й в имението. Годините, прекарани под неговото настойничество, бяха свързани само с грозни спомени.
А сега, когато се завръщаше тук като маркиза Личфийлд, родният й дом отново приличаше на картинка от детските й сънища.
Каретата спря пред входа и спретнат лакей се втурна да им отвори. Люсиен й помогна да слезе и тримата изкачиха стълбите към входа. Бяха поканени в синята дневна, с високи тавани, изписани като ясно небе с пухкави облачета. Дънстън ги поздрави сковано. Лицето му аленееше от гняв. Носът му също беше пурпурночервен и осеян с малки венички, но Катрин си спомни, че винаги е изглеждал така.
— Е, значи дойдохте да видите дали вече не съм напуснал вашата собственост?
— Това е една от причините — отвърна спокойно Люсиен. — Предполагам, че познавате херцог Карлайл.
Дънстън се поклони сковано.
— Ваша светлост.
— Съпругата ми дойде да види братовчедка си. Надявам се, че тя е тук.
— Ще наредя на иконома да я извести за пристигането ви, Катрин. Можете да я изчакате в розовата стая.
— Чудесно. — Катрин тайничко се бе надявала, че няма да й се наложи да напусне помещението, докато Люсиен обяснява на графа какви доказателства са открили срещу него. Но поне беше тук, в случай че се случеше нещо непредвидено. Тя излезе от стаята и се спусна по коридора, за да изчака Мюриъл. За нейна изненада момичето се появи само след броени минути.
Катрин се усмихна.
— Мюриъл! Радвам се да видя, че изглеждаш толкова добре. — През изминалата година момичето бе започнало да се оформя като зряла жена. Беше станала дори по-висока от Катрин, с по-едри кости, а червената й коса беше ситно къдрава. Но очите й имаха топъл кафяв цвят, стойката й не беше така прегърбена, а тялото й изглеждаше приятно закръглено. Катрин веднага забеляза благоприятната промяна. Надяваше се братовчедка й също да я съзнава.
— Татко каза, че си дошла да ме видиш. Какво искаш? — Посрещането беше дори по-враждебно, отколкото Катрин бе очаквала. Външният вид на Мюриъл може и да се бе променил, но отношението й към братовчедка й очевидно си бе останало същото.
— Притеснявах се за теб. Скоро ще се изнесете от Милфорд Парк. Исках да се уверя, че разполагаш с всичко необходимо, за да преживееш по-лесно промяната.
— Татко каза, че няма да се наложи да се местим — отвърна тя и погледна високомерно Катрин.
— Баща ти греши. Сега двамата със съпруга ми сме собственици на Милфорд Парк. Ще трябва да се върнете в Дънстън Манор или да живеете някъде другаде.
Устните на момичето се присвиха враждебно.
— Мразя онази къща. Тя е стара и запусната. Дори и просяк не би живял там, да не говорим за семейството на граф.
— Това е проблем на баща ти. Той наследи много пари, когато почина старият граф. За съжаление, успя да ги пропилее с разгулния си начин на живот. Сега и двамата ще трябва да плащате цената за неговата безотговорност.
— Ти си виновна за всичко.
— Нима? А кой е виновен, задето ме затвориха в лудницата, Мюриъл? И двамата с баща ти имахте пръст в това. Никой не го беше грижа какво ще ми се случи. Всъщност и на мен не би трябвало да ми пука какво ще стане с теб.
Луничавото носле на братовчедка й се сгърчи от омраза.
— Не съм длъжна да те слушам. Баща ми ще се погрижи за теб — точно както преди. — Тя рязко се завъртя и кичури от червената й коса подскочиха около лицето й.
Гласът на Катрин я настигна до вратата.
— Чуй ме, Мюриъл. Дойдох тук, защото се притеснявам за теб. Зная, че не ме обичаш и все пак ти си моя братовчедка — една от малкото роднини, които ми останаха. Не искам да страдаш. Ако някога имаш нужда от нещо, знаеш къде ще ме намериш. Само ме извести.
Без да се обърне назад, Мюриъл отвори вратата, сякаш не я беше чула, и излезе в коридора.
Катрин въздъхна. Срещата с братовчедка й се оказа по-мъчителна, отколкото си бе представяла. Момичето таеше в душата си несдържана омраза към нея, която Катрин така и не успя да проумее. Изглежда тя ревнуваше от самия факт, че Катрин е израснала в сплотено и любящо семейство, каквото братовчедка й никога не беше имала. Мюриъл бе отгледана от баща си, който никога не й бе дал родителска обич.
Изпълнена със съжаление, че нещата биха могли да са различни между тях, Катрин пристъпи към прозореца. Искаше й се да отиде при мъжете, да узнае какво става в синята стая, но това несъмнено би разгневило Люсиен, а тя и бездруго бе прехвърлила границите на търпението му. Катрин неспокойно закрачи из стаята.
— Това е нелепо! Дошъл сте да ме обвинявате, че съм се опитал да ви убия! Това са пълни глупости! Как се осмелявате…
— Осмелявам се да направя нещо далеч по-сериозно, Дънстън. — В очите на Люсиен се четяха чувства, надхвърлящи границите на обикновената омраза. — Предупреждавам ви. Ако не прекратите жалките си опити да застрашавате живота ми, върху вас и вашия управител ще се стовари цялата сила на закона. И ако по някаква случайност успеете да ме премахнете, властите незабавно ще се насочат право към вас. Ако нещо ми се случи, с доказателствата, които съм скрил на сигурно място, несъмнено ще ви обесят за убийство.
Дънстън безпомощно пръскаше слюнки наоколо, а лицето му стана пурпурночервено от гняв.
— Вие сте луд. — Графът стоеше на няколко крачки от Люсиен, който бе с шест инча по-висок от него и се наслаждаваше на превъзходството си.
